Исабель Альенде - Портрет в сепия

„Когато докараха Дао в импровизирана носилка и видях какво бяха сторили с него, нещо се пръсна на хиляди парченца вътре в мен, подобно на кристална ваза, и завинаги изтече способността ми да обичам. Оттогава завинаги се промених. Изпитвам обич към теб, Лай-Минг, също и към Лъки и неговите деца; питаех привързаност и към мис Роуз, но любов мога да чувствам само към Дао. Без него нищо на този свят не ме интересува особено; всеки изживян ден е скъсяване на дългото очакване отново да се събера с него“, сподели баба ми Елайза Съмърс. Добави, че й било много мъчно за мен, задето на петгодишна възраст ми се паднало да стана свидетел на мъченията на най-обичния ми човек, но си казала, че времето ще излекува болката. Сметнала, че животът ми при Паулина дел Валие, далеч от Китайския квартал, щял да заличи спомена за Дао Циен. Не е допускала, че сцената на малката уличка щяла да остане запечатана в кошмарите ми, нито че ароматът, гласът и нежното докосване на дядовата ръка щели да ме преследват дори будна.

Дао Циен бил жив, когато го откарали при жена му; след осемнайсет часа дошъл в съзнание и след няколко дни успял да проговори. Елайза Съмърс извикала двама американски лекари, които по различни поводи се били допитвали до джун и . Те го прегледали, покрусени — гръбначният му стълб бил счупен и ако оцелеел, което било малко вероятно, половината му тяло щяло да е парализирано. Медицинската наука била безсилна да му помогне, казали те. Задоволили се да почистят раните му, да понагласят изпочупените кости, да му зашият главата и да му предпишат значителни дози наркотик. В това време, забравена от всички, внучката се свила в един ъгъл до леглото на дядо си и мълчаливо го викала — ой гоа, ой гоа — и недоумявала защо не й отговаря, защо не й позволяват да иде при него, защо не може да спи, свита в прегръдките му както обикновено. Елайза Съмърс давала лекарствата на болния със същото търпение, с което се опитвала да го храни със супа през една фуния. Не се оставила да я сломи отчаянието, спокойна и със сухи очи бдяла по цели дни край мъжа си, докато той не проговорил през подпухналите си устни и изпочупени зъби. Джун и с положителност бе усетил, че в неговото състояние не можел, нито желаел да живее; казал това на жена си и я помолил да го остави без храна и вода. Дълбоката любов и абсолютната интимност, свързвала ги в продължение на повече от трийсет години, им позволявала да отгатват мислите си и затова думите били излишни. Дори и да се е изкушавала да помоли съпруга си да живее прикован за леглото, само и само за да не остане тя сама на този свят, Елайза преглътнала словата си, защото го обичала прекалено силно, за да иска такава жертва от него. Дао Циен, от своя страна, не трябвало нищо да обяснява, тъй като знаел, че жена му ще направи необходимото, за да му помогне да умре с достойнство, така, както той би сторил с нея, ако се наложело. Помислил, че не си струвало да настоява тя да пренася тялото му в Китай, защото това вече не му се струвало толкова важно, а и не искал да стоварва още едно бреме върху плещите на Елайза, но тя и без това била решена да го стори. И двамата не желаели да разискват това, което било очевидно. Елайза му казала само, че не била способна да го остави да умре от глад и жажда, защото това можело да се проточи с дни, дори и седмици, тя не би позволила той да страда в такава дълга агония. Дао Циен й казал тогава какво да направи. Трябвало да отиде в кабинета му, да потърси в един шкаф и да донесе едно синьо шишенце. Тя му бе помагала в клиниката през първите години на връзката им и още го правела, когато асистентът отсъствал; умеела да разчита китайските знаци по флаконите и да поставя инжекции. Лъки влязъл в стаята, за да го благослови баща му и излязъл бързо, разтърсван от ридания. „Нито Лай-Минг, нито ти, Елайза, трябва да се притеснявате, аз няма да ви изоставя, винаги ще бъда край вас и ще ви закрилям; нищо лошо не ще ви сполети нито теб, нито нея“, прошепнал Дао Циен. Тя вдигнала внучката си в ръце и я приближила до дядото, за да могат да се сбогуват. При вида на това обезобразено лице момичето се отдръпнало уплашено, но сетне съзряло черните зеници, които я гледали с обичайната дълбока обич и го познала. Вкопчила се в раменете на дядо си и взела да го целува, да го зове отчаяно, да го облива с топлите си сълзи, докато не я откопчили рязко от него, не я извели навън и тя не се озовала в прегръдките на чичо си Лъки. Елайза Съмърс се върнала в стаята, където преживяла толкова щастливи мигове със съпруга си и леко затворила вратата след себе си.