Исабель Альенде - Портрет в сепия

Когато заприиждаха родственици и приятели — всички облечени в траур и с носна кърпичка в ръка, — те бяха скандализирани, понеже за пръв път присъстваха на погребално бдение на слънчева светлина, със сватбени цветя и без ридания. Взеха да подмятат двусмислици и досега някои още ме сочат с пръст, убедени, че с радост съм посрещнала смъртта на Паулина дел Валие, понеже съм копнеела да сложа ръка на наследството. Всъщност нищо не наследих, защото синовете й, заедно с адвокатите си, на бърза ръка се заеха с това, но и нямах нужда — баща ми ми остави достатъчно, за да живея почтено, а останалото си набавям, като работя. Въпреки безкрайните съвети и поучения от страна на баба ми, така и не успях да развия нейния усет за сделки — никога не ще бъда богата и това ме изпълва с радост. На Фредерик Уилямс също не му се наложи да влиза в стълкновение с адвокатите, понеже парите го интересуваха много по-малко, отколкото злите езици бяха твърдели толкова години наред. Освен това приживе жена му му бе давала значителни средства, които той предвидливо бе съхранил на сигурно място. Синовете на Паулина не успяха да докажат, че бракът на майка им с бившия иконом е незаконен и бяха принудени да отстъпят и да оставят чичо Фредерик на мира. Не можаха да заграбят и лозята, защото те се водеха на Северо дел Валие и затова насъскаха адвокатите по дирите на свещениците с надеждата да си възвърнат имуществото, което последните им бяха отмъкнали, плашейки болната с казаните в пъкъла, но както е известно, досега няма смъртен, спечелил дело срещу католическата църква, понеже Бог е на нейна страна. Така или иначе, пари имаше предостатъчно и синовете, неколцина родственици и дори адвокатите живеят с тях и досега.

Единственият радостен лъч през онези угнетителни седмици бе завръщането в живота ни на госпожица Матилде Пинеда. Тя бе прочела във вестника за смъртта на Паулина дел Валие и се бе престрашила да навести отново дома, от който бе прогонена през революцията. Дойде с букетче цветя, придружена от книжаря Педро Тей. През всички тези години тя се бе превърнала в зряла жена и в първия момент аз не можах да я позная; затова пък той си беше все същото плешиво човече с гъсти сатанински вежди и горящи зеници.

След гробищата, опелото, деветдневните молитви, които заръчахме да се четат, раздаването на милостиня и благотворителност по волята на покойната ми баба, прахът от пищната погребална церемония се слегна и с Фредерик Уилямс останахме сами в опустялата къща. Седнахме в кристалната галерия и дадохме израз на мъката си по загубата на баба ми без много шум, тъй като и двамата не ни бива в плаченето, спомнихме си я в многобройните прояви на нейното великодушие и с незначителните й дребнавости.

— Какво ще правите отсега нататък, чичо Фредерик? — поисках да разбера.

— Всичко зависи от вас, Аурора.

— От мен?

— Нямаше как да не забележа нещо особено във вас, момичето ми — каза той с обичайния деликатен начин, по който задаваше въпросите си.

— Бях много болна и загубата на баба ме изпълва с покруса, чичо Фредерик. Това е всичко, уверявам ви, че няма нищо особено.

— Жалко, че ме подценявате, Аурора. Трябва да съм истински глупак или да не изпитвам никаква обич към вас, за да не забележа душевното ви състояние. Кажете ми какво става с вас, да видим дали мога някак си да помогна.

— Никой не е в състояние да ми помогне, чичо.

— Готов съм да опитам, хайде… — помоли ме той.

Тогава осъзнах, че нямам другиго, на когото да се доверя на този свят и че Фредерик Уилямс бе доказал, че е отличен съветник и единственият човек със здрав разум в семейството. Наистина можех да му разкажа за моята трагедия. Изслуша ме до края с голямо внимание, без да ме прекъсне нито веднъж.

— Животът е дълъг, Аурора. Сега виждате всичко в черно, но няма почти нищо, което времето да не може да излекува и заличи. Намирате се на етап, в който като че ли слепешката преминавате през тунел и ви се струва, че няма изход, но аз ви обещавам, че има. Продължавайте да вървите напред, моето момиче.

— Какво ще стане с мен, чичо Фредерик?

— Ще срещнете друга любов, може би ще имате деца или пък ще станете най-добрата фотографка в тази страна — ми каза той.

— Чувствам се толкова объркана и толкова сама!

— Не сте сама, Аурора, сега аз съм с вас и ще продължа да бъда до вас, докато имате нужда от мен.

Убеди ме да не се връщам при мъжа си, под десетки предлози съм можела да отлагам завръщането си с години, но бил сигурен, че Диего нямало да настоява да се завърна в „Калеуфу“, защото го устройвало да ме държи колкото се може по-далеч. Колкото до добрата доня Елвира, единственият начин бил да я утешавам редовно с писма, всичко било въпрос на време, свекърва ми не била добре със сърцето и не й оставало да живее дълго според лекарската прогноза. Той самият изобщо не бързал да напуска Чили, аз съм била единственият му близък човек, обичал ме като дъщеря или като внучка.