Исабель Альенде - Портрет в сепия

В средата на септември, когато вече нямах причини да живея в къщата на свекърва ми и трябваше да се върна при Диего, пристигна телеграма от Иван Радович. С няколко реда лекарят ми съобщаваше, че трябвало да отида в Сантяго, защото краят на баба ми наближавал. От месеци се готвех за тази вест, но когато тя дойде, изненадата и мъката ме зашеметиха. Баба ми беше безсмъртна. Не си я представях като дребна, оплешивяла и крехка старица, каквато всъщност беше, а като амазонката отпреди само няколко години, с два изкуствени кока един върху друг, лакома и хитра. Доня Елвира ме прегърна и ми каза, че не трябва да се чувствувам сама, че сега имам друго семейство, че съм част от „Калеуфу“ и че тя ще се грижи за мен и ще ме закриля, както бе правила това Паулина дел Валие. Помогна ми да стегна двата си куфара, закачи отново на шията ми изображението на Светото сърце на Исус и ме отрупа с хиляди заръки; за нея Сантяго беше свърталище на всички злини, а пътуването — крайно рисковано приключение. По това време пускаха дъскорезницата след дългата зимна почивка и това послужи за извинение Диего да не ме придружи до Сантяго въпреки настояванията на майка му. Едуардо дойде да ме изпрати до кораба. На портата на голямата къща в „Калеуфу“ се събраха всички и замахаха с ръка: Диего, свекър ми и свекърва ми, Адела, Сусана, децата и неколцина селяни. Тогава още не знаех, че повече няма да ги видя.

Преди да тръгна, се отбих в лабораторията, където не бях стъпвала от онази зловеща нощ в обора, и открих, че някой беше взел снимките на Диего и Сусана, но тъй като нямаше представа, че те се предшестваха от процес на проявяване, не си бе направил труда да потърси негативите. Не ми трябваха тези обидни доказателства и затова ги унищожих. Прибрах негативите с индианците, с обитателите на „Калеуфу“ и с цялото семейство в куфарите, защото не заех колко време ще отсъствам, а не исках да се повредят. С Едуардо изминахме пътя на коне, а едно муле теглеше багажа. Спирахме в чифлиците за храна и почивка. Девер ми — едър мъжага с вид на мечка — имаше същия благ характер като майка си и същата почти детинска чистосърдечност. По пътя можахме да поговорим насаме така, както преди не ни се беше удавало. Той сподели, че от дете пишел стихове, а нима можело да бъде другояче, когато човек живеел сред такава хубост — посочи прекрасната гледка с гори и води навсякъде окото нас. Нямал никакви стремежи, не го мамели други хоризонти както Диего, „Калеуфу“ му стигало. Когато на младини отишъл в Европа, се почувствал изгубен и нещастен, не можел да живее далеч от тази земя, която обичал. Господ бил много щедър към него, отредил му да живее в земен рай. На пристанището се прегърнахме за изпроводяк. „Дано Бог винаги те закриля, Едуардо“, прошепнах на ухото му. Той сякаш се смути от това тържествено сбогуване.

Фредерик Уилямс ме чакаше на гарата и ме закара с кола до къщата на улицата на Армията Освободителка. Изненада се, като ме видя такава изпита, и обяснението, че съм била тежко болна не го задоволи, наблюдаваше ме с крайчеца на окото и настойчиво ме обсипваше с въпроси за Диего, дали съм щастлива, как е семейството, свекър ми и свекърва ми, дали свиквам на село. Най-бляскав до преди не дълго в този квартал на къщи дворци, сега домът на баба ми бе грохнал като своята господарка. Врати и прозорци висяха от пантите, стените бяха загубили цвета си, градината беше толкова запусната, че пролетта не се бе докоснала до нея и тя още тънеше в плен на тъжната зима. Вътре опустошението беше още по-голямо — някогашните великолепни салони бяха полупразни, защото мебели, килими и картини — всичко бе изчезнало. Не бе останала нито една от импресионистичните картини, които бяха скандализирали толкова много обществото преди няколко години. Чичо Фредерик ми обясни, че в очакване на смъртта баба ми бе дарила всичко на църквата. „Но парите й като че ли са непокътнати, Аурора, защото още държи сметка на всеки цент и счетоводните книги са под леглото й“, подметна той със закачливо намигване. Тя, която влизаше в храм само за пред хората, ненавиждаше рояка от просещи свещеници и раболепни монахини, които непрестанно пърхаха край роднините й, бе отредила в завещанието си значителна сума за католическата църква. Както винаги находчива в сделките, тя бе решила да купи на прага на смъртта това, което приживе не й бе трябвало. Уилямс познаваше баба ми по-добре от всеки друг и ми се струва, че я обичаше колкото и аз и противно на всички завистнически пророкувания не й отмъкна състоянието, нито я изостави на старини, а дълги години защитава интересите на семейството, бе достоен за нея съпруг, остана край нея до последния й дъх и както стана ясно през следващите години, щеше да направи още много неща за мен. Паулина беше с доста помътнен разсъдък, тъй като болкоуспокояващите я държаха в селения без спомени и желания. През последните месеци се бе превърнала в кожа и кости и понеже не можеше да преглъща, я хранеха с мляко през една гумена тръба, вкарана в носа й. На главата й се крепяха само няколко побелели кичура коса, а големите й тъмни очи се бяха смалили като две ситни точици в дипленица от бръчки. Наведох се да я целуна, но тя не ме позна и извърна лицето си; затова пък потърси с ръка във въздуха ръката на мъжа си и когато той я хвана, лицето й успокоено се отпусна.