Исабель Альенде - Портрет в сепия

В края на май зимата се стовари с пълна сила и ни затисна с дъждовна завеса, която измиваше пейзажа като усърдна перачка. Стъмваше се рано и ние бяхме принудени да се прибираме в четири часа, а вечерите се нижеха едва-едва, като че нямаха край. Аз трябваше да преустановя дългите разходки на кон и снимането на хора от имението. Бяхме откъснати от света, пътищата бяха разкаляни и никой не идваше да ни гостува. Гледах да се отвличам, експериментирайки различни техники на промиване и фотографирайки семейството. Открих, че всичко в света е свързано, че е част от една съвършена схема и че това, което на пръв поглед прилича на заплетено кълбо от случайности, се разкрива в перфектна организираност пред прецизното наблюдение на фотоапарата. Нима нищо случайно, нито незначително. Така както зад привидния растителен хаос в гората се крие строга причинно-следствена връзка и на всяко дърво се падат стотици птички, на всяка птица — хиляди насекоми, на всяко насекомо — милиони органични частици, по същия начин селяните, потънали в труд, и господарското семейството, подслонено на топло в къщата зиме, са неизбежни елементи от едно огромно платно. Същественото често остава невидимо, недоловимо за окото, но не и за сърцето — понякога фотоапаратът вниква в самата същина. Точно към това се стремеше в своето изкуство учителят Риберо и точно това се постара да ми внуши — да надскоча чисто документалния аспект и да проникна до същността, до самата сърцевина на заобикалящата ни действителност. Тези фини връзки, които излизаха наяве върху фотографската хартия, дълбоко ме вълнуваха и ме подтикваха да продължавам търсенията си. Принудителното зимно усамотение увеличи моето любопитство. Колкото по-потискащо и сковано ставаше това зимуване между дебелите кирпичени стени, толкова по-голямо неспокойство обземаше моя ум. Започнах с натрапчива упоритост да изследвам цялата къща и тайните на нейните обитатели. Взех да наблюдавам с други очи семейната атмосфера, като че ли попадах тук за пръв път, поставяйки всичко под съмнение. Оставях се интуицията да ме води и се освобождавах от предубеждения. „Виждаме само това, което искаме“, обичаше да казва дон Риберо и добавяше, че фотографиите ми трябва да извадят на показ онова, което никой не е съзрял преди мен. В началото Домингес позираха с престорени усмивки, но скоро свикнаха с безшумното ми присъствие и започнаха да не обръщат внимание на фотоапарата — тогава ги изненадвах, улавях ги такива, каквито бяха.

Дъждът отнесе цветята и листата, къщата с цялата си тежка мебелировка и огромни пространства се затвори за външния свят и ние се оказахме заключени в едно необикновено домашно пленничество. Бродехме из осветените със свещи стаи, като гледахме да избегнем ледената струя въздух, проникваща отвън; дървесата стенеха като жалееща вдовица и се чуваше ситненето на мишките, забързани по техни си дела. Миришеше на влага, на мокри керемиди, на плесен по дрехите. Прислугата палеше мангали и камини, носеше ни бутилки с топла вода, одеяла и димящи канички с горещ шоколад, но нищо не бе в състояние да измами дългата зима. Тогава се поддадох на самотата.

Диего бе като някакъв призрак. Сега се мъча да си спомня моменти, в които сме били заедно, ала го виждам единствено като мим на сцена, без глас и отделен с широк ров от мен. В съзнанието си и в колекцията от снимки, направени през онази зима, го имам на много места — как работи на полето или у дома, как неизменно е зает с другите, ала никога с мен, далечен и чужд. Невъзможно бе да установя близост с него — помежду ни зееше пропаст от мълчание и всичките ми опити да обменя с него мисли или да поговорим за чувствата му се разбиваха в твърдоглавото му безучастие. Твърдеше, че всичко е вече изречено между нас, че щом сме се оженили, значи се обичаме, нима бе нужно да се ровим в очевидното. В началото безмълвието му ме наскърбяваше, но после проумях, че се държи така с всички, освен със своите племенници — умееше да бъде весел и нежен с децата, вероятно желаеше деца толкова силно, колкото и аз, но всеки месец преживявахме поредното разочарование. За това също не разговаряхме, беше още една от многото теми, свързани с тялото и любовта, които не засягахме. На няколко пъти понечих да му кажа какви ласки бих желала, но той мигом възприемаше отбранително поведение; според него една почтена жена нямаше право да изпитва подобни копнежи, а още по-малко да ги проявява. Скоро неговите недомлъвки и уклончивост, моят срам и гордостта на двама ни издигнаха истинска китайска стена между нас. Какво ли не бих дала да поговоря с някого за всичко, което се случваше зад нашата врата, но свекърва ми беше ефирна като ангел, със Сусана не ме свързваше приятелство. Адела едва бе навършила шестнайсет години, а Нивеа бе прекалено далеч, а и аз нямах смелост да изложа притесненията си в писмен вид. Диего и аз продължихме да се любим — ако изобщо може да го наречем така — от време на време, точно както първия път и въпреки че съжителството не ни сближи, от това страдах само аз, него като че ли го устройваха нещата такива, каквито си бяха. Не се карахме и се отнасяхме с престорена вежливост един към друг, при все че аз бих предпочела хиляди пъти една открита война пред това притворно мълчание. Мъжът ми отбягваше да остава насаме с мен; нощем се заседяваше на карти, докато аз, сломена от умора, не идех да си легна; призори скачаше от леглото, щом запееха петлите, и дори в неделя, когато всички други в семейството ставаха късно, той намираше поводи да се измъкне рано нанякъде. Затова пък аз живеех изцяло в плен на неговите настроения, гледах да му угодя и в най-дребните неща, правех всичко възможно, за да го привлека и да направя живота му приятен. Сърцето ми напираше да изскочи чуех ли гласа му или пък неговите стъпки. Не се насищах да го гледам, в моите очи бе красив като приказен герой. В леглото докосвах силните му и широки плещи, като внимавах да не го събудя, галех гъстата му вълниста коса, мускулестите крака и шия. Опиваше ме мирисът му на пот, на земя и на кон, когато се прибираше от полето, и на английски сапун след баня. Заравях лице в дрехите му, за да вдъхна мъжкия му аромат, понеже не се осмелявах да сторя това направо от тялото му. Сега, от дистанцията на времето и през призмата на свободата, с която се сдобих през последните няколко години, разбирам колко съм се унижавала от любов. Пренебрегнах всичко — като започна от самата себе си и стигна до работата ми, погубена в блянове по някакъв семеен рай, за какъвто всъщност изобщо не съм пригодена.