Исабель Альенде - Портрет в сепия

Когато Диего се събуди на другата сутрин, аз отдавна се бях облякла и бях решила да се върна вкъщи и да потърся подслон в сигурните обятия на баба, но свежият въздух и утринната разходка по централните градски улици, почти безлюдни в този неделен час, ме успокоиха. Утробата ми, където още усещах присъствието на Диего, гореше, но малко по малко гневът ми се уталожи и аз се приготвих да посрещна бъдещето си като жена, а не като разглезена сополанка. Осъзнавах колко галена съм била през моето деветнайсетгодишно съществуване, но тези времена бяха отминали безвъзвратно; предишната нощ бях встъпила в битието на омъжена жена и се полагаше да действам и да разсъждавам зряло, си казах, преглъщайки сълзите. Единствено аз носех отговорност за собственото си щастие. Моят съпруг нямаше да ми поднесе вечното добруване като дар, увит в коприна, аз самичка трябваше да отвоювам щастието си ден по ден, с ум и воля. Слава богу, обичах този мъж и вярвах, че както вече и той ме беше уверил, с времето и с натрупването на повече опит нещата между нас щяха да потръгнат. Клетият Диего, си помислих, сигурно е толкова разочарован, колкото и аз. Върнах се в хотела точно навреме, за да затворя куфарите и да поемем към нашето сватбено пътешествие.

Закътано в най-прекрасната част на Чили — девствен рай от дълбоки гори, вулкани, езера и реки, — имението „Калеуфу“ принадлежеше на рода Домингес още от колониално време, когато разпределили земите между отличилите се в Конкистата идалгоси 13 13 Испански благородник. — Б.пр. . Семейството бе умножило богатството си, закупувайки още земи от индианците срещу някоя и друга бутилка ракия, и така се бе превърнало в господар на най-процъфтяващия чифлик в района. Собствеността никога не бе поделяна — по традиция винаги я наследявал най-големият син, който бил длъжен да осигурява работа или да помага на братята си, да издържа и да дава зестра на сестрите си и да се грижи за селяните. Свекър ми Себастиан Домингес бе човек, свършил всичко, което се е очаквало от него, и затова на прага на старостта имаше чиста съвест и беше изпълнен с благодарност за всичко, с което животът го бе възнаградил и най-вече за обичта на жена му, доня Елвира. На младини бил голям коцкар — самият той го признаваше със смях — и доказателство за това бяха мнозина синеоки селяни в имението му. Ала с нежност и твърда ръка доня Елвира го бе вкарала в правия път, без той да се усети. Изпълняваше ролята си на патриарх в чифлика с доброта — когато имаха проблеми, селяните се обръщаха за помощ първо към него, защото двамата му синове Едуардо и Диего бяха по-строги, а доня Елвира не отваряше уста извън четирите стени на къщата. Търпението, с което дон Себастиан се отнасяше към селяните, с които се държеше като с бавноразвиващи се деца, отстъпваше място на взискателност, когато ставаше дума за синовете му. „Съдбата много ни е облагодетелствала и затова пред нас стоят още повече отговорности. За нас не важат извинения, нито увъртания, наш дълг е да съблюдаваме божия закон и да помагаме на хората, които ни служат, нали един ден на небето по това ще ни съдят“, казваше той. Трябва да е наближавал петдесетте, въпреки че изглеждаше по-млад заради здравословния живот — денят му минаваше на кон, преброждайки земите си; пръв ставаше сутрин и последен си лягаше вечер, беше навсякъде — на вършитба, на укротяване и обяздване, лично участваше в белязането и кастрирането на добитъка. Започваше деня с чаша силно кафе с шест лъжици захар и глътка бренди — така се зареждаше за полската работа до два следобед, когато в компанията на семейството се гощаваше за обяд с четири ястия и три десерта, обилно полети с вино. Бяхме малобройни за тази огромна къща — най-голямата мъка на свекър ми и свекърва ми беше, че им се бяха родили само три деца. Такава била божията воля, въздишаха. Пръснати денем всеки по своите дела, на вечеря се събирахме всички и никой не можеше да отсъства. Едуардо и Сусана живееха с рожбите си в друга къща, построена специално за тях на двеста метра от голямата къща, но там се приготвяше само закуската, всички останали хранения ставаха на трапезата на свекър ми и свекърва ми. Поради изтеглянето на нашата сватба по-рано, домът, предназначен за Диего и за мен, не беше готов и ние живеехме в едно крило от къщата на родителите му. Дон Себастиан сядаше начело на масата на по-висок стол с украса; на срещуположния край заемаше мястото си доня Елвира, а от двете страни се разпределяха синовете с жените си, две лели вдовици, няколко братовчеда или други близки роднини, една престаряла баба, която хранеха с биберон, и поканени, каквито никога не липсваха. Край масата се слагаха и още няколко стола за нечакани гости, които се отбиваха без предупреждение и понякога оставаха по цяла седмица. Бяха винаги добре дошли, защото в усамотението на селския живот гостите бяха най-голямото развлечение. По̀ на юг живееха няколко чилийски семейства, заклинени в територии, обитавани от индианци, както и неколцина немски преселници, без които тези места биха изглеждали напълно диви. Няколко дни бяха нужни да се обходят на кон земите на Домингес, които се простираха чак до границата с Аржентина. Вечер имаше задължителна молитва и годишният календар бе изцяло подчинен на религиозните празници, които се спазваха неотклонно и с радост. Свекърите ми разбраха, че моето католическо възпитание доста куца, но нямахме проблеми в това отношение, защото аз показвах уважение към тяхната вяра, а пък те не се опитаха да ми я наложат. Доня Елвира ми обясни, че вярата е дар божи. „Бог те зове по име, сам те избира“, каза тя. Това ме оневиняваше в нейните очи — Господ още не ме бил избрал, но щом ме бил довел в тяхното благочестиво християнско семейство, скоро щял да го стори. Готовността, с която й помагах в благотворителните й дела сред селяните, компенсираше оскъдния ми религиозен плам — тя се заблуждаваше, че действам, водена от състрадание, което разкривало истинската ми природа, и не подозираше, че в дъното стои моят тренинг от бабиния Дамски клуб и чисто прагматичният интерес да опозная селските труженици и да ги снимам. С изключение на дон Себастиан, Едуардо и Диего, които бяха живели и учили в добри колежи и бяха осъществили задължителното пътешествие из Европа, никой по тези места нямаше ни най-малка представа за размерите на света. Не се допускаха книги в този дом. Мисля, че на дон Себастиан не му се занимаваше да ги цензурира и за да не се случи някои от книгите, включени в черния списък на църквата, да оскверни нечии очи, той предпочиташе да реже до корен и ги бе забранил изцяло. Вестниците идваха с такова закъснение, че не носеха новини, а история. Доня Елвира четеше молитвениците си, а най-малката сестра на Диего, Адела, притежаваше няколко тома поезия, биографии на исторически личности и пътешественически хроники, които непрестанно препрочиташе. Впоследствие разбрах, че някак си се сдобиваше с криминални романи, откъсваше им кориците и на тяхно място поставяше такива, които се ползваха с бащината й благословия. Когато пристигнаха моите куфари и кашони от Сантяго и се появиха стотици книги, доня Елвира ме помоли с присъщата й мекота да не ги показвам пред другите членове на семейството. Всяка седмица баба ми или Нивеа ми изпращаха материали за четене, които прибирах в стаята си. Свекър ми и свекърва ми не казваха нищо, уверени, както предполагам, че този лош навик щеше да изчезне, когато станех майка и намалееше свободното ми време, както това беше станало с етърва ми Сусана, която имаше три прекрасни и доста разглезени деца. Не се възпротивиха обаче по никакъв начин срещу фотографията — може би отгатнаха, че щеше да е много трудно да ме огънат точно там и при все че нито веднъж не проявиха интерес към моята работа, ми предоставиха една стая в дъното на къщата, където обзаведох лабораторията си.