Исабель Альенде - Портрет в сепия

Колкото и писма да пишех и да въздишах покрай любовните стихове, имах свободно време в изобилие и отново взех да посещавам студиото на дон Хуан Риберо, кръстосвах града и правех снимки, а вечер работех в лабораторията, която пригодих в къщата. Експериментирах с промиване на снимки върху платина — една нова техника, с която се постигаше много ясен образ. Технологията е проста, макар и по-скъпа, но баба ми покриваше разходите. Върху хартията се нанася с широк размах на четката платинен разтвор, в резултат на което полученият образ е с тънко нюансирани тонове, ярък, чист, с голяма дълбочина и трайност. Изминаха десет години, а това продължават да са най-изключителните снимки от моята колекция. Когато ги гледам, пред очите ми изникват спомени, които са така отчетливи, както снимките, на които са запечатани. Виждам баба Паулина, Северо, Нивеа, приятели и роднини; съзерцавам и себе си на някои автопортрети такава, каквато съм била непосредствено преди събитията, които било писано да променят живота ми.

Рано сутринта на втория вторник от март къщата беше натъкмена като за празник — оборудвана с модерна газова инсталация, телефон и асансьор за баба ми, подновена с тапети, поръчани от Ню Йорк, и с прясно тапицирани мебели; паркетите блестяха, току-що намазани с восък, бронзовите предмети бяха лъснати като огледало, по измитата стъклария нямаше и прашинка, а колекцията от импресионистични платна се кипреше по стените на салоните. Нов контингент от униформени прислужници на заповедите на един аржентински иконом, когото Паулина дел Валие отмъкна от хотел „Крильон“, давайки му двойно по-голяма заплата, шеташе из къщата.

— Ще ни одумват, бабо. Никой няма иконом, това са превземки — я предупредих.

— Какво ме засяга това. Нямам намерение да се разправям с индианки от племето мапуче по чехли, дето пускат косми в супата и не могат една чиния да поднесат на масата като хората — отвърна тя, твърдо решена да впечатли столичното общество в цялост и семейството на Диего Домингес в частност.

И така, новата прислуга се притури към старата, която от години работеше в къщата и дума не можеше да става да бъде уволнена. Броят на прислужниците толкова набъбна, че взеха да се мотаят без работа, да се спъват един в друг, да сплетничат и да си погаждат долни номера, и накрая се наложи Фредерик Уилямс да се намеси, за да въдвори ред, понеже аржентинецът се бе оплел като пате в кълчища и не знаеше откъде да захване. Това предизвика силно душевно вълнение — къде се е чуло и видяло господарят на дома да се снижава до равнището на прислугата, — но той се справи блестящо; ненапразно беше с такъв дългогодишен опит в този занаят. Не мисля, че Диего Домингес и семейството му, които бяха първите ни посетители, можаха да оценят изисканото обслужване. Напротив, притесниха се от толкова разкош. Принадлежаха на отколешна земевладелска фамилия от южната част на страната, но за разлика от по-голямата част чифликчии в Чили, които прекарваха по няколко месеца в имението си, а през останалото време живееха от рентите в Сантяго или в Европа, те се раждаха, израстваха и умираха на село. Бяха хора със здрави семейни традиции, дълбоко вярващи и неподправени, без следа от елегантната изтънченост, възприета от баба ми, която вероятно им се е сторила някак си упадъчна и не дотам богоугодна. Направи ми впечатление, че всички бяха със сини очи, с изключение на Сусана, снахата на Диего — тъмнокоса красавица с отнесен вид, като тия, дето ги рисуват по испанските картини. На масата се сбъркаха пред редицата прибори и шестте чаши, никой не вкуси от патицата с портокал и всички се стреснаха при появата на десерта, който гореше в пламъци. Като видя маршируващите униформени прислужници, доня Елвира — майката на Диего — се поинтересува защо има толкова много военни в къщата. Глътнаха си езиците пред импресионистичната живопис, убедени, че авторът на тези цапаници бях аз и че баба ми, понеже беше луда по мен, ги бе закачила на стената. Затова пък се насладиха на краткия концерт с арфа в съпровод на пиано, който им предложихме в салона за музика. Разговорът секваше на всяка втора фраза, добре че някой спомена биковете за разплод, та се отвори дума за възпроизводството на добитъка и това извънредно много заинтересува Паулина дел Валие, която несъмнено вече умуваше как да захване със сватовете си производство на сирена, след като те притежаваха такива количества крави. Ако бях изпитвала някакви съмнения относно бъдещия си живот на село с родата на годеника ми, това посещение ги разсея. Влюбих се в тези добродушни и непосредствени селяни кореняци; в червендалестия и засмян баща; в майката, която изглеждаше толкова чиста и невинна; в по-големия брат — сърдечен и мъжествен; в тайнствената снаха и във веселата като канарче най-малка сестра, които бяха пътували няколко дни, за да дойдат да се запознаят с мен. Приеха ме чистосърдечно и съм сигурна, че си тръгнаха малко смутени от нашия начин на живот, но в никакъв случай критично настроени, защото изглеждаха неспособни на лоша мисъл. Диего ме бе избрал и това стигаше, за да ме приемат безрезервно в тяхното семейство. Простосърдечието им ми позволи да се отпусна нещо, което рядко ми се случва пред непознати хора — и без да усетя, завързах разговор с всеки един от тях и взех да разказвам за пътуването до Европа и за моята страст към фотографията. „Покажете ми някои снимки, Аурора“, ме помоли доня Елвира, но когато изпълних молбата й, тя едва скри разочарованието си. Май очакваше нещо по-миловидно от групи стачкуващи работници, от затънали в немотия бедняшки квартали, от дрипави деца, заиграни на тротоара, от народни вълнения, вертепи, емигранти страдалци, приседнали на вързопите си в най-долните отделения на кораб. „Ама, дъще, защо не правите красиви снимки, защо се пъхате в тези запустялости? В Чили има толкоз красиви пейзажи…“, промълви тази жена светица. Понечих да й обясня, че красивите неща не ме вълнуват, а се трогвам пред тези лица, съсухрени от усилие и страдание, но сетне реших, че моментът не е подходящ. Времето беше пред мен и тепърва щях да дам възможност на свекърва ми и на цялото семейство да ме опознаят.