Исабель Альенде - Портрет в сепия

В следващите дни Паулина дел Валие прибягна до услугите на свои приятели дипломати, за да проучи, без никакви заобикалки, всичко възможно за семейството и предците на Диего Домингес, преди да даде разрешението си той да ме изведе на разходка с коне по Елисейските полета, през време на която тя и Фредерик Уилямс не ни изпускаха от поглед, следвайки ни на почтително разстояние с карета. По-късно четиримата седнахме под едни чадъри да хапнем сладолед, хвърляхме трохи на патиците и се уговорихме да идем на опера още същата седмица. От разходка на разходка и от сладолед на сладолед — настъпи октомври. Диего бе дошъл в Европа по волята на баща си, за да изживее това задължително приключение за всеки млад чилиец от висшите класи, предназначено да го очовечи. Веднъж пребивавал в няколко града, посетил определен брой музеи и катедрали и гмурнал се в нощния живот със съпровождащите го любовни похождения, които непременно щяха да го излекуват завинаги от този порок и да му дадат повод да се перчи пред приятелчетата си, всеки млад чилийски благородник беше готов да се завърне в Чили с увряла глава, да работи, да се ожени и да гради свой дом. В сравнение със Северо дел Валие, в когото бях влюбена през цялото си детство, Диего Домингес бе грозен, а съпоставен с госпожица Матилде Пинеда беше глупав, но аз не бях в състояние да правя такива сравнения — бях уверена, че съм намерила перфектния мъж и това, че ме бе забелязал, ми се струваше невероятно чудо. Фредерик Уилямс подмета, че би било непредпазливо да се хванем за първия срещнат мъж, била съм много млада и тепърва щели да се надпреварват кандидати за мен, а аз спокойно съм щяла да направя своя избор; баба ми обаче твърдеше, че този млад мъж е най-добрата стока на брачния пазар, въпреки неудобството от факта, че бил земевладелец и живеел на село много далеч от столицата.

— Но с кораб и железница пътуването е лесно — каза.

— Бабо, не бързайте толкова, господин Домингес дори не е намекнал за това, което вие гласите — намесих се изчервена до ушите.

— По-добре да не се мотае дълго, или ще се наложи да го притисна до стената.

— Не! — възкликнах уплашено.

— Няма да позволя да се занасят с внучката ми. Не можем да губим време. Ако този младеж няма сериозни намерения, трябва незабавно да се омита.

— Закъде бързаме толкова, бабо? Едва се познаваме…

— Знаеш ли на колко години съм, Аурора? На седемдесет и шест. Малцина живеят по толкова. Преди да умра, трябва да минеш под венчилото.

— Вие сте безсмъртна, бабо.

— Не, дъще, само така изглеждам — отвърна тя.

Не разбрах дали тя заклещи Диего Домингес, както заплашваше, или той схвана намеците и сам взе решението. Сега, когато мога да погледна на тази случка от дистанцията на времето и с известен хумор, си давам сметка, че той изобщо не се е влюбвал в мен, просто е бил поласкан от моята безусловна любов и вероятно е претеглил предимствата от подобен брак. Може и да ме е желал — и двамата бяхме млади и свободни; може и да е вярвал, че с времето ще ме обикне, може и да ме е взел за своя съпруга, воден от мързел и търсейки удобство. Диего беше добра партия, но и аз не падах по-долу — разполагах с рентата, оставена от баща ми, и се предполагаше, че ще наследя цяло състояние от баба ми. Каквито и да са били мотивите му, важното е, че поиска ръката ми и наниза диамантен пръстен на пръста ми. Предупредителните сигнали са били очевидни за всеки, който умее да си отваря очите, но баба ми беше заслепена от страха да не ме остави сама, а аз си бях изгубила разсъдъка от любов. Тези сигнали не убягнаха обаче на чичо Фредерик, който от самото начало заповтаря, че Диего Домингес не е мъжът, който ми трябва. Но понеже Уилямс не бе одобрил никого, припарил до мен през последните две години, ние не му обърнахме внимание и отдадохме всичко на бащинската му ревност. „Струва ми се, че този младеж е някак студен в държането си“, отбеляза няколко пъти чичо Фредерик, но баба ми всеки път възразяваше с думите, че това не е студенина, а уважение, както подобава на всеки истински чилийски благородник.

Паулина дел Валие се отдаде на френетично пазаруване. В бързината пакетите отиваха неразопаковани направо в багажа и когато в Сантяго видяха бял ден, се оказа, че има по няколко неща от един и същи вид и че половината не са ми по мярка. Щом узна, че Диего Домингес се завръща в Чили, се договори с него да пътуваме в същия кораб и така да сме имали няколко седмици, в които да сме се опознаели по-добре. Фредерик Уилямс помръкна и се помъчи да провали този план, но нямаше сила на този свят, способна да се изпречи на пътя на госпожа баба ми, когато някоя муха й щукнеше в главата, а в момента тази муха беше сватбата на нейната внучка. Нямам много спомени от пътуването — неясно изплуват в съзнанието ми разходки по палубата, игри на топка и на карти, коктейли и балове до Буенос Айрес, където се разделихме, защото той трябваше да купува бикове за разплод и да ги отведе през пътеките на Южните Анди до бащиното си имение. В много редки случаи оставахме сами и разговаряхме без свидетели; тогава успях да науча главното за неговото двайсет и три годишно минало и за семейството му, но не разбрах почти нищо за вкусовете, убежденията и стремежите му. Баба ми му каза, че баща ми, Матиас Родригес де Санта Крус, бе покойник и че майка ми била американка, която не познаваме, защото починала при раждането, и това се вписваше в истината. Диего не полюбопитства да узнае нещо повече, както и не прояви интерес към моята фотографска страст и когато му обясних, че не възнамерявам да я изоставя, каза, че нямало никакъв проблем, понеже сестра му рисувала акварели, а жената на брат му бродирала с кръстат бод. През дългото презокеанско пътешествие не смогнахме да се опознаем, но се омотахме в здравата паяжина, която баба ми с най-добри намерения изплете за нас.