Исабель Альенде - Портрет в сепия

В първа класа на презокеанския кораб нямаше кой знае колко неща за снимане, с изключение на дамските тоалети и на композициите от аранжирани цветя в трапезариите и затова аз често слизах на по-долните палуби, за да снимам хора и особено пътници от най-ниската класа, които пътуваха натъпкани в трюмовете на кораба. Това бяха преселници на път за Америка, където отиваха да опитат късмета си — руснаци, италианци, евреи, — всички с празни джобове, но със сърца, преливащи от надежда. Добих усещането, че въпреки неудобствата и немотията, те си прекарваха по-добре от пасажерите в по-луксозните класи, където всичко бе някак сковано, церемониално и отегчително. Онези хора долу лесно се сприятеляваха помежду си, мъжете играеха на карти и домино, а жените се събираха на групички и разказваха патилата си; децата пък си майсторяха въдици и играеха на криеница. Следобед вадеха китари, акордеони, флейти и цигулки и ставаха шумни празненства с песни, танци и бира. Никой не ми обръщаше внимание, не ми задаваха въпроси и след няколко дни взеха да ме смятат за една от тях, което ми позволяваше да ги снимам на воля. На кораба нямаше как да проявявам негативите, но аз грижливо ги подреждах, за да свърша тази работа по-късно в Сантяго. В една от поредните експедиции до долните палуби се сблъсках с последния човек, когото очаквах да срещна на това място.

— Чингис хан! — възкликнах, щом го видях.

— Струва ми се, че ме бъркате с някого, госпожице…

— Простете ми, доктор Радович — го помолих, засрамена от глупавото си поведение.

— Нима се познаваме? — попита учудено.

— Не ме ли помните? Аз съм внучката на Паулина дел Валие.

— Аурора! Виж ти никога нямаше да ви позная. Толкова сте се променили!

Вярно е, че се бях променила. Беше ме видял за пръв път преди година и половина, когато ме обличаха като малко момиченце, а сега пред него стоеше истинска жена с фотоапарат на врата и годежен пръстен на ръката. На този кораб започна едно приятелство, което след време щеше да преобрази живота ми. Доктор Иван Радович пътуваше във втора класа и нямаше право да се качва на най-горната палуба без покана, ала аз можех да слизам при него и често го правех. Разказваше ми за работа си със същата страст, с която аз му говорех за фотографията. Гледаше ме, докато снимах, но нямаше как да му покажа нищо от предишните си творби, защото бяха на дъното на багажа и затова му обещах да го сторя, щом пристигнем в Сантяго. Така и не изпълних обещанието си, защото се срамувах да го потърся по такъв повод — стори ми се прекалено нескромно да отнемам по този начин времето на човек, зает да спасява човешки живот. Като разбра, че той е на борда, баба ми веднага го покани на чай на терасата на нашия апартамент. „С вас се чувствам в безопасност дори и в открито море, докторе. И да ми поникне друг грейпфрут в корема, ще се притечете на помощ и ще го изрежете с кухненски нож“, пошегува се тя. Още доста пъти той ни гостуваше на чай, а след това играехме на карти. Иван Радович ни обясни, че стажът му в клиниката „Хобс“ е свършил и той се прибира в Чили, за да започне работа в една болница.

— Защо не откриете частна клиника, докторе? — подметна баба ми, която го беше обикнала.

— Не ми се вярва някога да натрупам достатъчно капитал и връзки за такова начинание, госпожо Дел Валие.

— Аз съм готова да направи вложения, ако нямате нищо против.

— По никакъв начин няма да позволя вие…

— Не бих го направила заради вас, а защото си струва, доктор Радович — го прекъсна баба ми. — Всички хора боледуват и медицината е страхотен бизнес.

— Струва ми се, че медицината не е бизнес, а право, госпожо. Моят лекарски дълг е да помагам и се надявам някой ден здравеопазването да стане достъпно за всеки чилиец.

— Нима сте социалист? — попита баба ми с гримаса на отвращение, защото след „предателството“ на госпожица Пинеда тя нямаше никаква вяра на социализма.

— Лекар съм, госпожо Дел Валие. Държа на професията и на здравето на пациентите си — това с всичко.

Върнахме се в Чили в края на декември 1898 г. и заварихме страната потънала в морална криза. Никой, като се започне от богатите земевладелци и се свърши с учителите и с тружениците от селитрената промишленост, не беше доволен от съдбата си, нито от правителството. Чилийците изглеждаха примирени с упадъка на нравите и с ширещите се пиянство, лентяйщина и кражби, както и с обществени язви като самодоволната бюрокрация, безработицата, безпомощното правосъдие и нищетата, което контрастираше с безочливата парадност на богаташите, предизвиквайки нарастващ тъп гняв, който обхващаше страната надлъж и нашир. Не си спомняхме някога Сантяго да е бил по-мръсен, с толкова сиромаси и затънали в епидемии пренаселени бедняшки квартали, с огромен брой деца, които умираха още преди да са проходили. Пресата твърдеше, че индексът за смъртност в столицата се равнява на този в Калкута. Нашата къща на улицата на Армията Освободителка беше оставена на грижите на няколко далечни обеднели лели, дето ги има във всяко чилийско семейство, и на малобройна прислуга. От повече от две години лелите си живееха като царици в тези владения и ни посрещнаха без особена радост, следвани от Карамело, който беше толкова остарял, че дори не ме позна. Градината беше потънала в буренаци, шадраваните жадуваха за капчица вода, салоните имаха дъх на гробница, кухните бяха превърнати в същински кочини, а под леглата се въргаляха миши изпражнения. Но нищо не бе в състояние да стресне Паулина дел Валие, която пристигаше, решена да вдигне сватбата на века и нямаше да позволи нищо — нито възрастта, нито жегата в Сантяго, нито моята затвореност — да й попречи. Разполагаше с летните месеци, когато всички отиваха край морето или на село, за да стегне къщата, понеже през есента се възобновяваше оживеният светски живот и трябваше да свършим с приготовленията за сватбата през септември — началото на пролетта, месец на националния празник и на венчавките, — точно една година след първата ни среща с Диего. Фредерик Уилямс пое грижите по наемането на цял полк зидари, дърводелци, градинари и прислужници, които се засуетиха около подновяването на тази развалина с обичайния за Чили темп, което ще рече, без да си дават много зор. Лятото настъпи прашно и сухо, с мирис на праскови и с подвикванията на амбулантните търговци, които хвалеха лакомствата на сезона. Тези, които можеха да си го позволят, отидоха да летуват на село или край морския бряг и градът опустя. Северо дел Валие ни дойде на гости, помъкнал чували със зеленчуци, кошници с плодове и добри вести от лозята; беше загорял, заякнал и по-красив от всякога. Загледа ме със зяпнала уста, невярващ, че аз съм момиченцето, с което се бе сбогувал две години преди това; завъртя ме като пумпал, за да ме разгледа от всички страни и великодушно изрази мнение, че приличам на майка си. На баба ми това никак не й допадна, миналото ми не биваше да се споменава в нейно присъствие, тъй като за нея моят живот започваше на пет годинки, когато бях прекрачила прага на нейната къща дворец в Сан Франсиско — всичко преди тази дата просто не съществуваше. Нивеа бе останала в имението с децата, понеже за пореден път й предстояло да ражда и пътуването до Сантяго щяло да бъде тежко за нея. Реколтата от лозята се очертавала много добра тази година, мислели да берат гроздето за бялото вино през март, а гроздоберът за червеното да е през април, разказа Северо дел Валие и добави, че между обикновеното грозде имало няколко корена черно грозде, които били съвсем различни от другите — плодът им бил по-деликатен, лесно се развалял и гроздето зреело по-късно. Въпреки че плодът им бил отличен, мислел да ги изкорени, за да не си усложнявал живота. Баба ми в миг наостри слух и в очите й съзрях онзи алчен пламък, който обикновено предвещаваше плодоносна идея.