Исабель Альенде - Портрет в сепия

— Госпожа Дел Валие е в сигурни ръце — каза той без капка скромност.

— Какво ще стане, ако не я оперирате? — запелтечих както винаги, когато ме обхваща силна нервност.

— Туморът ще продължи да расте. Не се безпокой, момиченце; хирургията много е напреднала, баба ти правилно е избрала да дойде при нас — отсече той.

Искаше ми се да разбера какво прави чилиец на това място и защо има вид на татарин — лесно беше да си го представя облечен в кожи и с копие в ръка — но замълчах смутено. Лондон, клиниката, лекарите и драмата на баба ми — всичко това определено бе повече, отколкото можех да понеса без чужда помощ; трудно ми беше да проумея свенливостта на Паулина дел Валие по отношение на нейната болест и основанията й да изпрати Фредерик Уилямс отвъд Ламанша точно когато ни беше нужен най-много. „Чингис хан“ ме потупа снизходително по ръката и си тръгна.

Противно на всички мои черногледи пророчества, баба ми преживя операцията и като изтече първата седмица, през която температурата й хаотично ту се покачваше, ту спадаше, състоянието й се стабилизира и тя започна да приема твърда храна. Стоях неотлъчно до нея, с изключение на времето, през което набързо отскачах до хотела веднъж дневно, за да се изкъпя и преоблека, тъй като лепкавата и наслоена миризма на упойващи препарати, лекарства и дезинфектанти се напластяваше здраво в кожата. Спях на пресекулки, седнала на стол до баба ми. Въпреки категоричната забрана от нейна страна, изпратих телеграма на Фредерик Уилямс още в деня на операцията и той пристигна трийсет часа след това. Видях как пословичната му непроницаемост се изпари пред леглото, където жена му, просната, замаяна от лекарствата, стенеше при всяко издишване и с пет косъма на главата и нито един зъб в устата приличаше на съсухрена бабичка. Уилямс коленичи до нея и положил чело на безжизнената ръка на Паулина дел Валие, взе да шепне името й; като се изправи, лицето му беше мокро от сълзи. Баба ми, която твърдеше, че младостта не е период в живота, а душевно състояние, и че човек се радва на такова здраве, каквото сам е заслужил, имаше вид на напълно разгромена в това болнично легло. Тази жена, чиято жажда за живот се равняваше на нейната алчност, лежеше с извърнато към стената лице, безразлична за всичко наоколо, затворена в себе си. Неизчерпаемата й воля, нейната жизненост, любознателност, приключенски дух и дори користолюбието й — всичко бе сломено от страданията на нейното тяло.

През тези дни често виждах „Чингис хан“, който следеше състоянието на пациентката и който се оказа, както и трябваше да се очаква, по-достъпен от светилото Съфолк или от строгите матрони в клиниката. Разсейваше притесненията на баба ми не с мъгляви и утешителни слова, а с разумни обяснения; единствено той се грижеше да смекчи мъките й, докато всички останали се интересуваха от зарастването на раната и от температурата, но оставаха глухи за жалбите на болната. „Да не би да се е надявала, че няма да я боли? Я по-добре да млъква и да е благодарна, че изобщо е жива.“ Младият чилийски лекар обаче не пестеше морфин, защото вярваше, както обясни на Уилямс, че продължителните болки сломяват физическата и духовната съпротива на пациента, като забавят и дори пречат на оздравителния процес. Разбрахме, че името му е Иван Радович и че произхождал от лекарско семейство; баща му емигрирал в Чили от Балканите в края на петдесетте години, оженил се за чилийска учителка от северните райони на страната и им се родили трима синове, двама от които продължили професията на баща си. Каза, че баща му починал от тиф през Тихоокеанската война, където работил като хирург три години, и майка му сама трябвало да поеме грижите за семейството. Наблюдавах персонала в клиниката неограничавана от никого и се наслушах на забележки, които не бяха предназначени за детски уши, защото, като изключим доктор Радович, никой и никога не даде знак, че е забелязал съществуването ми. Скоро щях да навърша шестнайсет години и продължавах да нося косата си вързана с панделка и да нося дрехи, избрани от баба ми, която ми поръчваше смешни рокли като за малко момиченце, предназначени да ме накарат да се чувствам колкото се може по-дълго време дете. Първия път, в който облякох нещо подходящо за възрастта ми, бе, когато Фредерик Уилямс ме заведе в „Уитнейс“ без позволението на баба ми и обяви, че магазинът е на мое разположение. Като се върнахме вкъщи и аз застанах пред нея с прибрана в кок коса и пременена като госпожица, тя не ме позна, но това се случи седмици по-късно. Паулина дел Валие вероятно е била силна като бик — разпраха й корема, извадиха оттам тумор с размер на грейпфрут, зашиха я като стара обувка и няколко месеца след това тя се бе възстановила напълно. От цялото това страховито приключение й остана само един пиратски шев през корема и вълчи глад за живот и от само себе си се разбира, — за храна. Отпътувахме за Франция веднага щом започна да ходи без бастун. Отхвърли напълно препоръчаната от доктор Съфолк диета, защото, както сама каза, не била изминала всичкия този път от задника на географията до Париж, за да яде бебешки кашици. Под предлог, че разучава производството на сирена и френската кулинарна традиция, тя се тъпчеше до насита с всичко, което тази страна бе способна да й предложи.