Исабель Альенде - Портрет в сепия

Щом се настанихме в един малък хотел, който Уилямс нае на булевард Хаусман се свързахме с неповторимата Аманда Лоуъл, която си беше все същата викингска царица в изгнание. В Париж се чувстваше като у дома си, обитаваше занемарена, но уютна мансарда, през чиито прозорчета човек можеше да се любува на гълъбите по съседните покриви и на безоблачното небе над града. Уверихме се, че в разказите й за бохемския живот и за приятелствата й със знаменитости от света на изкуството нямаше и думичка измислица; благодарение на нея посетихме ателиетата на Сезар, Сисле, Дега, Моне и мнозина други художници. Наложи се Лоуъл да ни научи как да съзерцаваме техните платна, защото окото ни не бе тренирано за импресионизма, но не мина много време и ние бяхме запленени от него. Баба ми се сдоби с прекрасна сбирка от импресионистични творби, които предизвикаха изблици на подигравателен смях, когато ги окачи в къщата си в Чили — никой не оцени центробежните небеса на Ван Гог, нито изнурените развратници на Лотрек и всеобщото мнение бе, че в Париж са избудалкали тази наивна глупачка Паулина дел Валие. Щом видя, че не се отделям от фотоапарата и се затварям с часове в тъмната стаичка, която пригодих надве-натри в хотела, Лоуъл предложи да ме запознае с най-именитите фотографи в Париж. Подобно на учителя ми Хуан Риберо, тя смяташе, че фотографията и живописта не си съперничат, защото по същество са различни — художникът тълкува действителността, а фотографът я пресъздава. Всичко в живописта е измислица, докато фотографията е сбор от външната действителност и от чувствителността на фотографа. Риберо не допускаше сантименталности и показност, нито някаква по-особена подредба на предметите, за да изглеждат като на картина, и отхвърляше нагласените композиции; не ми даваше да манипулирам негативите и отпечатъците и презираше всякакви ефекти на светлосенки или неточно фокусиране, стремеше се към честно и просто изображение, ясно до най-малката подробност. „Ако търсите въздействие като от картина, Аурора, тогава рисувайте. Ала търсите ли истината, научете се да използвате фотоапарата“, не спираше да ми повтаря той. Аманда Лоуъл нито за миг не се отнесе с мен като с дете и от самото начало прие насериозно моето увлечение. Тя самата изпитваше слабост към фотографията, която никой все още не наричаше изкуство и за мнозина беше чисто и просто поредната от многото джунджурии и чудновати измишльотини на този вятърничав век. „Изхабена съм тепърва да се уча на фотография, но ти имаш млади очи, Аурора, ти можеш да видиш света и да накараш хората да го погледнат през твоя взор. Една хубава снимка разказва истории, разкрива места, събития, настроения, по-могъща е от множество изписани страници“, ми казваше тя. Затова пък баба ми смяташе моята страст към фотоапарата за каприз на подрастващо девойче и мислеше много повече за това как да ме подготви за семеен живот и да спретне чеиза ми. Записа ме в училище за млади госпожици, където всеки ден ни учеха да се качваме и слизаме по стълби с грациозна походка, да сгъваме салфетки за банкет, да изготвяме различни менюта според случая, да организираме салонни занимания и подреждаме букети с цветя — с една дума умения, които според баба ми бяха безпогрешен ключ към едно щастливо брачно битие. Обичаше да прави покупки и прекарвахме цели следобеди, подбирайки парцаляци в бутиците, при все че — убедена съм в това — много по-разумно бих оползотворила тези следобеди, кръстосвайки Париж с фотоапарат в ръка.

Годината неусетно се изниза. Когато Паулина дел Валие напълно се бе възстановила от боледуването, а Фредерик Уилямс се бе превърнал в експерт по бъчви за вино и производства на сирена — от най-вмирисаните до най-надупчените, — се запознахме с Диего Домингес на един бал в чилийската легация в Париж по случай Деня на независимостта 18 септември. Прекарах нескончаеми часове в ръцете на фризьора, който съгради върху главата ми кула от обсипани с перли къдрици и плитчици, извършвайки истински подвиг, като се има предвид, че косата ми се поддаваше на прически колкото конска грива. Роклята ми представляваше подобие на бухнала белтъчена целувка, поръсена със ситни стъклени мъниста, които не спряха да падат през цялата вечер и да се разпръсват по лъскавия мозаечен под на легацията. „Ех, ако можеше баща ти да те види сега“, възкликна с възхищение баба ми, щом се натъкмих. Тя бе облечена от глава до пети в тъмнолилаво — любимият й цвят, — с неприлично количество розови перли на шията си, няколко покатерени един върху друг изкуствени кока в подозрителна махагонова гама, изрядни зъби от порцелан и пелерина от черно кадифе, обшита с черни кехлибарени зърна от брадичката до нозете. Пристъпи в залата, водена под ръка от Фредерик Уилямс. Мен ме придружаваше един моряк от кораб на чилийската ескадра, който беше на протоколно посещение във Франция. Беше невзрачен младеж, чието лице и име не мога да си спомня и който по своя инициатива се нагърби със задачата да ме посвети в употребата на секстанта 12 12 Ъгломерен инструмент за астрономически и геодезически наблюдения. — Б.пр. за мореплавателски цели. Затова изпитах истинско облекчение, когато Диего Домингес застана пред баба ми, представи й се с всичките си имена и й поиска разрешение да танцува с мен. Това не е истинското му име, промених го в тези страници, защото искам всичко, отнасящо се до него и семейството му, да остане в тайна. Ще кажа само, че той действително съществува, че историята му е истинска и че аз съм му простила. Очите на Паулина дел Валие блеснаха от въодушевление при вида на Диего Домингес, защото най-сетне пред нас стоеше приемлив потенциален кандидат от уважавано семейство, който положително беше богат, с безупречни обноски и като капак на това — красив. Тя поклати утвърдително глава, той ми поднесе ръката си и се отправихме към нашето плаване. След първия валс господин Домингес взе картона ми със запазени танци и го изпълни собственоръчно от горе до долу, като с един замах на перото срази експерта по секстанти и другите кандидати. Тогава го погледнах по-внимателно и трябваше да призная, че не изглеждаше никак зле, излъчваше здраве и сила, беше приятен в лице, със сини очи и мъжествена осанка. Изглеждаше някак неудобно във фрака, ала се движеше уверено и танцуваше добре, е, във всеки случай много по-добре от мен, която се клатех като същинска патица въпреки едногодишното интензивно обучение в училището за млади госпожици. А на всичко отгоре смущението ме правеше още по-непохватна. В онази вечер се влюбих с цялата страст и заслепение на първата любов. Диего Домингес ме водеше със сигурна ръка по дансинга, гледаше ме втренчено и почти в пълно мълчание, понеже всякакви опити от негова страна да завърже някакъв разговор се разбиваха в едносричните ми отговори. Стеснителността ми ме подлагаше на истинско мъчение — не можех да издържам на погледа му и не знаех накъде да отместя своя. Усещах топлия му дъх по бузите си и краката ми се подгъваха; отчаяно се борех срещу изкушението да побягна и да се скрия под някоя маса. Няма никакво съмнение, че изглеждах жалка и този злощастен млад мъж не можеше да се отърве от мен заради глупавото неблагоразумие, с което бе отбелязал името си срещу всички танци в моя картон. По едно време му казах, че не е длъжен да танцува с мен, ако не желае това. Отвърна ми с шумен смях, единствен за цялата вечер, и се поинтересува на колко съм години. Никога мъж не ме бе държал в ръцете си, никога не бях усещала натиска на мъжка длан върху извивката на талията си. Едната ми ръка почиваше на рамото му, а другата — в облечената му с ръкавица ръка, но далеч не с лекотата на див гълъб, както изискваше учителката ми по танци, защото той я стискаше с решителност. През кратките паузи ми поднасяше шампанско, което аз изпивах, тъй като нямах смелост да откажа и вследствие на което — лесно е да се предположи — взех по-често да го настъпвам, докато танцувахме. Когато в края на празненството чилийският пълномощен министър взе думата, за да вдигне наздравица за далечната си родина и за прекрасната Франция, Диего Домингес застана зад мен толкова близо, колкото позволяваше кринолинът на моята рокля — целувка и прошепна в тила ми, че съм била „прелестна“ или нещо подобно.