Исабель Альенде - Портрет в сепия

— Настъпи ли есента, пресади ги отделно. Грижи се за тях и догодина ще направим от тях специално вино посъветва го тя.

— Защо да си слагаме таралеж в гащите? — попита Северо.

— Щом това грозде зрее по-късно, сигурно зърната са по-крехки и събират повече сладост и аромат.

— Но ние и без това произвеждаме едно от най-хубавите вина в страната, лельо.

— Не ми скършвай хатъра, племеннико, направи това, което ти искам… — помоли се баба ми с онзи умилкващ се тон, до който прибягваше винаги преди да издаде поредната заповед.

Видях Нивеа едва в деня на сватбата, когато пристигна с последното си новородено бебе на гръб и набързо ми прошепна главното, което всяка булка е длъжна да знае преди медения месец, но което никой не си бе направил труда да ми каже. Това, че бях девствена, в никакъв случай обаче не ме спасяваше от пристъпите на една инстинктивна страст, която не можех да назова — мислех денонощно за Диего и моите мисли невинаги бяха невинни. Желаех го, без да зная точно за какво. Копнеех да съм в обятията му, да ме целува, както го бе правил няколко пъти, да го видя гол. Не бях виждала гол мъж и, признавам, любопитството не ми даваше покой. Това беше всичко, останалото бе пълна тайна за мен. Нивеа, каквато си беше перната в устата и пряма, беше единствената, способна да ме обучи, но това щеше да се случи едва години по-късно, когато щяхме да имаме време и поводи да задълбочим приятелството помежду ни и когато тя щеше да ми разкрие най-съкровените тайни между нея и Северо дел Валие и да ми опише в тънки подробности, превивайки се от смях, позите, научени от колекциите от книги на нейния чичо Хосе Франсиско Вергара. Тогава аз щях да съм се простила с невинността, но все още щях да съм в абсолютно еротично неведение, както били почти всички жени и повечето мъже според Нивеа. „Ако не бяха книгите на чичо ми, щях да съм родила петнайсет деца, без да знам откъде са се взели“, ми каза тя. Съветите й, които биха накарали косите на лелите ми да щръкнат от ужас, влязоха в работа за втората ми любов, но за нищо не биха послужили при първата.

В продължение на три дълги месеци живяхме на походни начала в четири стаи в къщата на улицата на Армията Освободителка и се задъхвахме от жега. Не скучаех, защото баба ми тутакси поднови благотворителната си дейност, при все че всички членки на Дамския клуб бяха на летуване. В нейно отсъствие дисциплината се бе разхлабила и тя трябваше отново да затегне юздите на принудителното състрадание — подновихме посещенията при болни, вдовици и малоумни; разнасяхме храна и следяхме заемите за бедни жени. Тази идея, на която дори вестниците се бяха подиграли, защото никой не допускаше, че кредитополучателките — всичките до една за окайване в безнадеждната им нищета — щяха да връщат парите, се оказа толкова сполучлива, че самото правителство реши да последва примера ни. Жените не само че до стотинка си изплащаха заема на месечни вноски, а и си помагаха една на друга, така че ако някоя не можеше да плати, другите го правеха вместо нея. Мисля, че в един момент Паулина я осени мисълта да въведе лихва и да превърне благотворителността в бизнес, но аз я срязах. „Всичко си има граници, бабо, дори и алчността“, я сгълчах. Страстната ми кореспонденция с Диего Домингес ме държеше в трепетно очакване на пощальона. Установих, че в писмата мога да изразя неща, за които не бих имала смелост очи в очи — писменото слово съдържа истинско и пълно освобождение. За моя изненада се захванах да чета любовна поезия вместо романите, които преди толкова обичах; щом някой поет, живял и умрял на другия край на света, беше способен да опише чувствата ми така прекрасно, трябваше смирено да се съглася, че любовта ми не бе нищо изключително, не бях измислила нищо ново под слънцето и всички си приличахме в любовта. Представях си как моят любим язди, галопира из земите си подобно на легендарен герой — широкоплещест, благороден, твърд и снажен, мъж и половина, в чиито ръце аз щях да се чувствам сигурна и който щеше да ми дари щастие, закрила, деца и вечна любов. Представях си едно застлано със захарен памук бъдеще, в което ние се реехме, слети във вечна прегръдка. Какъв ли бе мирисът на тялото на моя възлюблен? На горска пръст — нали по такива места се бе родил — или на топъл хляб, а може би на море, като онзи аромат, който ме връхлиташе и мигом изчезваше в моите детски сънища? Внезапно потребността да подуша Диего ставаше толкова неустоима, колкото пристъп на жажда, и аз го молех в писмата си да ми изпрати някоя носна кърпа, която си бе връзвал на шията, или пък някоя непрана риза. В отговор на тези разгорещени писма годеникът ми отвръщаше с безстрастни описания живота на село — та кравите, та житото, та гроздето, та лятното небе без дъжд — и пестеливи отзиви за семейството си. От само себе си се разбира, че не ми изпрати нито една своя кърпа и още по-малко — риза. В последните редове ми напомняше колко много ме обичал и колко щастливи сме щели да бъдем в новопостроената къща от кирпич и печени тухли, която по волята на баща му градели в имението, така както преди това вдигнали къща за брат му Едуардо, когато се оженил за Сусана, и както щели да постъпят със сестра му Адела, когато тръгнела да се задомява. Поколения наред семейство Домингес живеели заедно и почитането на Христос, братската сплотеност, уважението към родителите и усилният труд били основните ценности на семейството му.