Исабель Альенде - Портрет в сепия

— Защо им показа тези снимки? Семейство Домингес са скроени постарому, не трябваше да ги стряскаш с модерните си виждания, Аурора — смъмри ме Паулина дел Валие, когато те си заминаха.

— Те, така или иначе, бяха поизплашени от лукса в този дом и от импресионистичните картини, не сте ли съгласна, бабо? Освен това Диего и семейството му трябва да са наясно що за жена съм — възразих аз.

— Още не си никаква жена, а момиче. Ще се промениш, ще родиш деца, ще трябва да се нагодиш към средата на мъжа си.

— В душата си винаги ще си остана същата и не смятам да се отказвам от фотографията. Тя не е като акварелите на сестрата на Диего, нито като бродериите на братовата му жена — това е част от сърцевината на моя живот.

— Добре де, ожени се първо, па сетне прави каквото щеш — сложи точка на разговора баба ми.

Не изчакахме до септември, както беше запланувано, а се венчахме в средата на април, защото доня Елвира Домингес получи лек сърдечен пристъп и една седмица след това, когато се възстанови достатъчно, за да може да пристъпва без чужда помощ, тя изрази желание да ме види омъжена за сина си Диего, преди да е отпътувала за оня свят. Другите от семейството я подкрепиха, защото, в случай че тя се споминеше, трябваше да се отложи сватбата поне с една година, докато изтечеше задължителният траур. Баба ми се примири с необходимостта да ускори подготовката и да забрави за царствената церемония, която планираше, а аз въздъхнах с облекчение, понеже настръхвах само при мисълта, че ще прикова погледите на половин Сантяго, влизайки в катедралата, водена под ръка от Фредерик Уилямс или от Северо дел Валие и обвита в облак от бял органди, както баба ми си мечтаеше.

Какво мога да кажа за първата ми любовна нощ с Диего Домингес? Малко нещо, защото паметта съхранява образите в черно-бяло, а сивото се изгубва във времето. Може и да не е била толкова нещастна, колкото ми се струва, но всички нюанси са се заличили и у себе си пазя единствено и най-общо казано, чувство за разочарование и гняв. След сватбата в семеен кръг, която отпразнувахме в къщата на улицата на Армията Освободителка, отидохме да прекараме нощта на хотел, откъдето щяхме да тръгнем на двуседмично сватбено пътешествие до Буенос Айрес, понеже заради крехкото здраве на доня Елвира не биваше да се отдалечаваме много. На прощаване с баба ми усетих, че част от живота ми завинаги свършваше тук. Докато я прегръщах, си дадох сметка колко много я обичам и до каква степен тя се бе смалила — дрехите й бяха увиснали на тялото, а аз я бях задминала на ръст с половин глава. Прободе ме предчувствие, че не й остава много живот, изглеждаше дребна и уязвима, старица с треперлив глас и огъващи се колене. Почти нищо не бе останало от страховития „матриарх“, който над седемдесет години се бе разпореждал със съдбините на семейството както намереше за добре. Фредерик Уилямс изглеждаше неин син — до такава степен оставаше недосегаем за годините, сякаш стареенето, свойствено на всеки смъртен, него не го ловеше. До предния ден добрият чичо Фредерик ме бе увещавал зад гърба на баба ми да не се омъжвам, ако не съм сигурна, а аз всеки път бях отвръщала, че никога не съм се чувствала по-уверена от този път. Не се съмнявах в любовта си към Диего Домингес. Колкото повече наближаваше сватбата, толкова повече растеше моето нетърпение. Заставах пред огледалото гола или едва покрита с някоя от фините дантелени ризи, които баба ми бе купила във Франция, и се питах тревожно дали ще ме хареса. И най-малката бенка на шията или пък тъмните зърна на гърдите ми изглеждаха в моите очи непоправим недостатък. Дали ме желаеше така, както аз него? Разбрах го през онази първа нощ в хотела. Бяхме изморени, преяли, той бе пийнал повечко, аз също бях на три чаши шампанско. Когато влязохме в хотела, се престорихме на безразлични, но оризът, който се сипеше след нас по пода, издайнически разкри, че сме младоженци. Обзе ме такъв срам при мисълта, че бях насаме с Диего и че навън всеки вероятно си представяше как се любим и затова се затворих в банята с напъни за повръщане и останах там, докато доста време след това новоизлюпеният ми съпруг лекичко не потропа на вратата, за да провери дали съм жива. Хвана ме за ръка и ме заведе в стаята, помогна ми да си сваля невъзможната шапка, извади фуркетите от кока ми, освободи ме от кадифения жакет, разкопча хилядите перли, които служеха за копчета на блузата ми, сне от мен тежката пола и фустите и аз останах само по тънката батистена риза, която носех под корсета. Докато той махаше дрехите от мен, аз усещах как изчезвам като вода при изпаряване, как се изнизвам, как от мен остава само скелет и въздух. Диего ме целуна по устните, ала не по начина, по който си бях представяла месеци наред, а някак си силно и припряно; сетне целувката стана по-властна, а ръцете му задърпаха ризата, която аз здраво държах, защото направо ме ужасяваше мисълта да ме види гола. Нетърпеливите милувки и голото му тяло до моето ме поставиха в отбранителна позиция — от напрежение треперех като че ли измръзвах. Попита ме с досада какво ми става и ми заповяда да се постарая да се отпусна, но щом видя, че по този начин само влошава положението, смекчи тона си, каза ми да не се боя и ми обеща да бъде внимателен. Духна лампата и успя някак си, да ме отведе в леглото, останалото стана набързо. С нищо не му помогнах. Останах неподвижна като хипнотизирана кокошка, безуспешно мъчейки се да си спомня съветите на Нивеа. По едно време мечът му ме прониза, едва успях да се сдържа да не извикам и усетих кръв в устата си. Най-ясният спомен от тази нощ е разочарование. Това ли беше страстта, заради която поетите проливаха толкова мастило? Диего ме утеши, като каза, че първия път винаги било така, че с времето сме щели да се опознаем и всичко щяло да тръгне по мед и масло, сетне ме целуна братски по челото, обърна ми гръб без дума повече и заспа като бебе, а аз не мигнах в тъмнината с кърпа между краката и пареща болка в корема и в душата. Бях прекалено невежа, за да отгатна причината за моето разочарование, дори не познавах думата оргазъм, но бях изучавала тялото си и знаех, че някъде е скрито онова разтърсващо удоволствие, което преобръща живота с главата надолу. Диего го бе изпитал в мен, това бе очевидно, но аз бях почувствала единствено печал. Усетих се жертва на непоправима биологическа несправедливост: за мъжете сексът бе проста работа — винаги си взимаха своето, дори и насила, но на нас, жените, сексът не само че не носеше наслада, а водеше до тежки последствия. Трябваше ли към божието проклятие, по силата на което раждахме с болка децата си, да добавим още едно — да любим без сладост?