Исабель Альенде - Портрет в сепия

Бях израснала в града, в удобната и космополитна среда в дома на баба ми и се бях радвала на много повече свобода, отколкото всяко чилийско момиче по онова време, та дори и днес, защото, въпреки че краят на първото десетилетие на двайсети век вече наближава, животът на младите момичета по тези места не е станал кой знае колко по-модерен. Промяната в стила на живот, когато се озовах у Домингес, беше брутална, независимо от техните усилия да ме накарат да се чувствам удобно. Бяха много мили с мен и лесно ги обикнах; тяхната нежност компенсираше затворения и често навъсен нрав на Диего, който пред хора се държеше с мен като със сестра, а насаме в много редки случаи разменяхме някоя и друга дума. Първите седмици на моето привикване бяха много интересни. Дон Себастиан ми подари великолепна черна кобила с бяла звезда на челото и Диего прикрепи към мен един надзирател, с когото да обиколим имението, за да се запозная с ратаите и със съседите, които живееха на такива разстояния, че всяко посещение отнемаше по три-четири дни. След това ме остави да разполагам на воля с времето си. Мъжът ми излизаше с брат си и баща си на работа в полето или на лов и понякога стануваха по няколко дни. Аз не понасях скуката у дома с нескончаемите задължения около галените деца на Сусана, варенето на сладка и консерви, чистенето и проветряването, шева и плетките. Затова, щом приключех работа в училището или в лечебницата на чифлика, обувах едни панталони на Диего и яхвах кобилата, която мигом се впускаше в галоп. Свекърва ми ме бе предупредила да не яздя разкрачена като мъж, за да не си навлека някои „женски болежки“, евфемизъм, който така и не дешифрирах напълно, но със сигурност никой не би могъл да язди по друг начин по тези хълмисти и каменисти места, без да си счупи главата. Природните хубости караха дъхът ми да спира, оставяха ме в захлас при всеки завой на пътя, изпълваха ме с възхита. Препусках нагоре по склоновете и надолу през долината чак до шумнатите гори, които бяха райско владение на лиственици, лаврово и канелено дърво, маниу 14 14 Дървесен иглолистен вид в Чили, използващ се като източник на висококачествен дървен материал. — Б.пр. , мирта и хилядолетни араукарии 15 15 Вид чилийски бор, достигащ 50 метра височина. — Б.пр. — изискани дървесни видове, които Домингес обработваха в дъскорезницата си. Опияняваха ме ароматите на влажната гора — този чувствен дъх на червеникава пръст, на растителни сокове и на корени; покоят на тези шумаци, охранявани от смълчаните зелени гиганти, и тайнственият шепот на леса, вплел в себе си песента на невидима вода, танца на заплелия се в клоните въздух, шепнята на коренища и насекоми, нежните трели на диви гълъбици и размирните подвиквания на птицата тиуке 16 16 Граблива птица, разпространена в Чили, със здрав клюн и красиво оперение. — Б.пр. . Всички пътеки свършваха при дъскорезницата и отвъд нея трябваше да си проправям път през гъсталаците, доверявайки се на инстинкта на кобилата ми, чиито копита потъваха в разкаляната почва с петролен цвят, мазна и уханна като мъзга. Светлината се процеждаше през огромния купол, образуван от дърветата в ясни полегати лъчи, но имаше и леденостудени места, където се спотайваха пумите и ме дебнеха с пламнали очи. Носех пушка, привързана към седлото ми, но все едно — в момент на спешна необходимост надали бих успяла да я извадя, а и никога преди не бях стреляла. Снимах древните гори, езерата, застлани с черен пясък, пенливите реки с песнопойни камъни и поривистите вулкани, които увенчаваха хоризонта подобно на змейове, заспали в кули от пепел. Снимах и обитателите на имението, на които сетне подарявах снимките, а те ги вземаха объркани, недоумявайки що да сторят със собствените си изображения, които те не бяха поръчвали. Прехласвах се пред тези обветрени от природните стихии и нищетата лица, ала те не се харесваха такива, каквито бяха, с дрипите и тегобите на гръб, предпочитаха ръчно оцветените снимки, на които позираха с единствената си дреха — от сватбата, — добре измити и сресани, а децата им — изчистени от обичайните сополи.

В неделя не се работеше и всички ходеха на служба, когато имахме свещеник, или пък очакваха „мисията“ на господарките, които посещаваха селяните в домовете им, за да разпространяват сред тях божието слово. Така, с дребни подаръчета и упорство, те се мъчеха да победят туземските вярвания, които съжителстваха с християнските светци. Аз не вземах участие в религиозните проповеди, но използвах случая да се представя на селяните. Мнозина бяха чистокръвни индианци, които все още съхраняваха думи от своя език и поддържаха живи традициите си; други бяха метиси — всички еднакво смирени и стеснителни в обичайното си поведение, но кибритлии и гръмогласни, когато седнеха да пият. Алкохолът беше като горчив балсам, който облекчаваше за няколко часа ежедневните земни мъки и разяждаше вътрешностите им като безмилостен гризач. Напиванията и сбиванията с хладно оръжие се наказваха с глоба, така както и други прегрешения като отсичането на дърво без разрешение, или оставянето на неспънат личен добитък извън пределите на едната осмина миля, която се предоставяше на всеки за обработване от семейството му. Кражбата и непочтителното държане с висшестоящите се наказваха с бой с тояги, но дон Себастиан изпитваше отвращение към телесните наказания. Той беше отменил също така и едно отколешно право — пернада — чиито корени можеха да се открият в една стара колониална традиция, според която господарят отнемаше девствеността на селските дъщери, преди да се омъжат. Самият дон Себастиан бе упражнявал това право на младини, но след пристигането на доня Елвира в чифлика на тези волности бил сложен край. Той не одобряваше и посещенията в публичните домове на околните селища и бе настоявал синовете му да се оженят млади, за да не изпадат в изкушение. Едуардо и Сусана се бяха венчали преди шест години, на двайсетгодишна възраст, а за Диего — тогава седемнайсетгодишен — били харесали едно роднинско момиче, но то се удавило в езерото, преди да бъде уговорен годежът. По-големият брат Едуардо бе по-весел от Диего, биваше го да разказва вицове и да пее, знаеше всички легенди и истории, свързани с тези места, обичаше да разговаря и умееше да изслушва. Бе дълбоко влюбен в Сусана — грейваха му очите, щом я видеше, и никога не се дразнеше от капризните й душевни състояния. Моята етърва страдаше от пристъпи на главоболие, през които изпадаше в отвратително настроение, заключваше се в стаята си, не ядеше и нареждаше да не я безпокоят по никакъв повод. Съвземеше ли се от неразположението обаче, коренно се променяше — смееше се и беше мила, ще каже човек, че е друга жена. Установих, че спи сама и че нито мъжът й, нито децата й можеха да влизат при нея без разрешение; вратата й неизменно седеше затворена. Семейството бе свикнало с нейната мигрена и с резките спадове в настроението й, но отстояването й на право на личен живот като че ли ги обиждаше по същия начин, както се засегнаха от мен, когато им казах, че не разрешавам никой да влиза в малката тъмна стая, където промивах снимките, въпреки че съвсем ясно им обясних как само един-единствен лъч светлина може да повреди негативите ми. В „Калеуфу“ нямаше ключове по вратите на помещенията, с изключение на избата и сейфа в кабинета. От време на време ставаше някоя дребна кражба, ала без особени последици, защото дон Себастиан си затваряше очите. „Тези хора са невежи, не крадат със зла умисъл, нито от необходимост, а защото робуват на вреден навик“, обичаше да казва той, въпреки че в действителност ратаите имаха повече потребности, отколкото господарят признаваше. Селяните бяха свободни, но понеже от поколения бяха живели по тези земи и през ум не им минаваше, че може да бъде другояче, а и нямаше къде да идат. Малцина живееха до старост. Много деца умираха още малки от чревни инфекции, ухапвания от плъхове и пневмония; жените ставаха жертва на раждания и изтощение, а мъжете — на злополуки, инфектирани рани и алкохолно отравяне. Най-близката болница принадлежеше на германци и в нея работеше един много прочут баварски лекар, но пътуване дотам се предприемаше само при изключително тежки случаи — по-леките болести се лекуваха с природни средства, с молитви и с помощта на мейкас — туземки знахарки, които познаваха силата на тукашните треви повече от всекиго.