Исабель Альенде - Портрет в сепия

През продължителната и безделна зима семейството трябваше да впрегне въображението си, за да се бори със скуката. Всички бяха надарени с музикален слух, свиреха на различни инструменти и в следобедите устройвахме импровизирани концерти. Сусана ни забавляваше с песни, изпълнени с дрезгав като на циганка глас и в костюм от раздърпана кадифена дреха, турски тюрбан на главата и гримирани с въглен очи. Доня Елвира и Адела организираха занимания по шев и кройка за жените и гледаха да поддържат училището отворено, но само децата на най-близо живеещите селяни превъзмогваха суровия климат и посещаваха занятията. Всеки ден се четяха зимни молитви с броеница, за които прииждаше мало и голямо, понеже, след като свършеха, сервираха горещ шоколад със сладкиш. На Сусана й хрумна идеята да поставим театрална пиеса в чест на отиващия си век и в продължение на няколко седмици бяхме заети да пишем сценария и да заучаваме ролите си, да подготвяме сцената в един от хамбарите, да шием костюмите и да репетираме. Темата, както може да се предположи, бе една прозрачна алегория за пороците и несполуките на миналото, които биваха сразени от блесналия като факел ятаган на науката, техниката и прогреса на двайсети век. Освен пиесата организирахме състезания по стрелба, по сложни думи от речника и всякакъв вид други шампионати — от шахмат до изработване на кукли и изграждане на селища с кибритени клечки, но въпреки това оставаха много незапълнени часове. Обучих Адела да ми помага във фотолабораторията и скришом си разменяхме книги — аз й давах назаем тези, които ми изпращаха от Сантяго, а тя — криминалните си романи, които аз страстно поглъщах. Превърнах се в опитен детектив и започнах да отгатвам кой е убиецът, преди да стигна осемдесета страница. Ала репертоарът бе ограничен и каквото и да правехме, за да удължим четенето, книгите бързо свършиха. Тогава с Адела си измислихме игра — взехме да променяме историите, или пък една от нас измисляше нови, още по-заплетени престъпления, които другата трябваше да разплете. „Ей, вие двете, какво толкоз си шушукате?“, често ни питаше свекърва ми. „Нищо, мамо, планираме убийства“, отвръщаше Адела с невинната си усмивка на малко зайче. Доня Елвира се смееше, неподозирайки колко искрена беше дъщеря й.

В качеството му на първороден син на Едуардо се полагаше да наследи собствеността на дон Себастиан след неговата смърт, но с брат си бяха установили съдружие да я стопанисват заедно. Харесваше ми моят девер — беше мек и закачлив, шегуваше се с мен и ми носеше дребни подаръчета, като бистри ахати от речното дъно, скромни герданчета от индианските резервати на племената мапуче, горски цветя, някое и друго модно списание, което поръчваше в селото. По този начин той се опитваше да смекчи безразличието, което проявяваше към мен брат му и което не убягваше на никого в семейството. Често взимаше ръката ми и ме питаше дали всичко е наред, дали тъгувам за баба ми, дали се отегчавам в „Калеуфу“. За разлика от него Сусана, чезнеща като някоя одалиска в отмала, която доста наподобяваше мързел, изобщо не ме забелязваше през по-голямата част от времето и по особено безочлив начин ми обръщаше гръб, пресичайки ме на средата на думата. Великолепна, със златиста кожа и големи тъмни очи, тя беше истинска красавица, но не мисля, че осъзнаваше хубостта си. Нямаше пред кого да блести, освен пред семейството и затова не се стараеше особено по отношение на външността си, понякога се появяваше дори несресана и по цял ден се размотаваше по халат и пантофки от овча кожа, сънена и печална. Друг път пък беше сияйна като арабска принцеса, прихванала дългата си тъмна коса в кок с помощта на гребенчета от черупка на костенурка и нагиздена със златна верижка, която подчертаваше перфектния контур на шията й. Когато беше в добро настроение, с удоволствие позираше за снимки; веднъж дори подметна на масата, че би било добре да я снимам гола. Това прозвуча като предизвикателство, стовари се като бомба в това консервативно семейство и доня Елвира едва не получи втори сърдечен пристъп, а Диего, скандализиран, скочи така рязко, че събори стола си. Ако не беше Едуардо да позамаже нещата с някаква шега, щеше да се разиграе истинска драма. Въпреки че в най-голяма степен бе лишена от хубост измежду трите деца в семейството заради заешкото си лице и сини очи, потънали в море от лунички, Адела беше несъмнено най-приятната. Нейната веселост бе закономерна така, както ежедневното разсъмване; успяваше да ни ободри дори в най-дотегливите зимни часове, когато вятърът свиреше в керемидите, а на нас ни идваше до гуша да играем на карти на светлината на свещите. Баща й, дон Себастиан, я обожаваше; не бе в състояние да й откаже каквото и да било и често я молеше, полушеговито, полусериозно, да си остане стара мома, за да го гледа на старини.