Исабель Альенде - Портрет в сепия

Клиниката „Хобс“ бе основана от прочутия хирург Ебанизер Хобс в собствената му къща — голяма, солидна на вид и елегантна постройка, разположена в сърцето на квартал „Кенсингтън“, която вследствие на множеството сринати стени, зазидани прозорци и залепени без ред и стил облицовъчни плочки бе заприличала на истинско чудовище. Присъствието й на тази толкова изискана улица дразнела съседите до такава степен, че наследниците на Хобс не срещнали никакви затруднения при закупуването на съседните сгради, за да разширят клиниката, запазвайки — за това поне бяха помислили — фасадите в едуардиански стил, за да не се отличава тя отвън по нищо от останалите къщи, наредени в напълно еднотипни редици. Отвътре клиниката представляваше истински лабиринт от стаи, стълбища, коридори и слепи вътрешни прозорци, които не гледаха наникъде. Не беше оборудвана както другите старовремски болници в града с операционна зала с вид на арена за борба с бикове, тоест с централна част, застлана със стърготини или с пясък, и обточена от галерии като за зрители, а с малки хирургически зали, чиито стени и под бяха облицовани с плочи и метални плоскости, подложени веднъж дневно на ожесточено търкане с белина и сапун, понеже покойният доктор Хобс бе един от първите последователи на теорията на Кох за разпространението на инфекциите и също така един от първите, възприел методите на Листер за дезинфекция, докато преобладаващата част от лекарската гилдия все още ги отхвърляше къде от високомерие, къде от мързел. Не беше удобно да се променят стари навици, хигиената бе нещо досадно и пречеше на бързината на опериране, считана по онова време за белег на хирургическа виртуозност, понеже намаляваше риска от изпадане в шок и от загуба на кръв. За разлика от мнозина свои колеги, които смятаха, че инфекциите възникват спонтанно в тялото на пациента, Ебанизер Хобс бързо бе осъзнал, че болестотворните микроорганизми са в околната среда, по ръцете, по пода, по инструментите и в цялото помещение и затова обилно ръсеше с фенол всичко — като се почне от раните и се стигне до въздуха в операционната зала. Клетият човек бе вдишал такива количества фенол в живота си, че накрая кожата му се бе покрила с язви и той бе издъхнал преждевременно от бъбречно разстройство, което бе дало основание на противниците му още по-здраво да се вкопчат в остарелите си схващания. Учениците на Хобс обаче, изследвали въздуха и установили, че бактериите не прехвърчат из него като невидими грабливи птици, готови изневиделица да се стрелнат върху жертвата, а се натрупват върху замърсени повърхности и инфекциите се пренасят при пряк контакт, така че главното било грижливо да се почиства инструментариумът, да се използват стерилни превързочни материали и хирурзите не само да се мият старателно, но по възможност да употребяват каучукови ръкавици. Не ставаше дума за грубите ръкавици, използвани от анатомите при дисекция на трупове или от хора, работещи с химически вещества, а за едно изделие фино и меко като човешка кожа и произведено в Съединените щати. Произходът на тези ръкавици бе свързан с една романтична история: един лекар, лудо влюбен в медицинска сестра, пожелал да я защити от екземите, причинявани от дезинфекционните препарати, и поръчал първите гумени ръкавици, които по-късно хирурзите възприели при операциите. Паулина дел Валие бе прочела внимателно всичко това в едни научни списания, които й бе дал назаем нейният роднина Хосе Франсиско Вергара, който по онова време се бе оттеглил в двореца си „Виня дел Мар“, понеже не беше добре със сърцето, но бе запазил непокътната своята любознателност. Баба ми не само правилно бе избрала лекаря, който щеше да я оперира, но и месеци преди това се бе свързала с него от Чили, беше поръчала в Балтимор няколко чифта от прословутите гумени ръкавици и ги бе донесла добре опаковани с бельото си.

Паулина дел Валие изпрати Фредерик Уилямс във Франция да проучи от какъв вид дърво са бъчвите, в които отлежава виното, както и да събере сведения за производството на сирена, защото нямало никаква причина чилийските крави да не могат да дават такива вкусни сирена като френските, след като били еднакво глупави като тях. Докато прекосявахме Андите и по-късно, в презокеанския кораб, имах възможност отблизо да наблюдавам баба ми и тогава осъзнах, че нещо съществено отслабва в нея, и то не беше нито волята й, нито умът, нито алчността, а нейната свирепост. Тя омекна, разнежи се и стана толкова разсеяна, че се разхождаше по палубата на кораба накичена от глава до пети в муселин и перли, ала забравила да сложи изкуственото си чене. Очевидно бе, че прекарва безсънни нощи — под очите й имаше лилави кръгове и беше вечно сънлива. Бе отслабнала значително — когато си махнеше корсета, месата й увисваха. Държеше непрекъснато да съм до нея, „за да не кокетираш с моряците“ — жестока шега от нейна страна, защото на тази възраст аз бях толкова безнадеждно стеснителна, че всеки мъжки поглед, насочен към мен, ме караше да почервенявам като варен рак. Истинската причина бе, че Паулина дал Валие се чувстваше беззащитна и се нуждаеше от мен, за да пъди смъртта. Не говореше за болестта си — напротив, кроеше планове да прекара няколко дни в Лондон и после да се отправи към Франция по делата, свързани с бъчвите и сирената, но аз още в началото отгатнах, че в ума й е друго, както стана ясно веднага щом пристигнахме в Англия и тя се зае дипломатично да убеждава Фредерик Уилямс да замине сам, а ние да поостанем, да обиколим магазините и да отидем при него след това. Нямам представа дали Уилямс тръгна, без да заподозре, че жена му е болна, или разбра истината, но от уважение към нейния свян я остави на спокойствие. В крайна сметка ни настани в хотел „Савой“ и щом се убеди, че имаме всичко необходимо, отплава по Ламанша без голямо въодушевление.