Исабель Альенде - Портрет в сепия

Баба ми не желаеше да има свидетели на нейната разруха и се пазеше особено много от Уилямс. Това беше част от кокетството, което я обзе, след като се ожениха и което не бе съществувало, докато той беше неин иконом. Тогава тя не се притесняваше да излага наяве най-лошите черти на характера си и да се явява пред него както и да е; сетне обаче тя гледаше да го омае с всичките си прелести. Тази връзка в есента на нейния живот бе изключително важна за нея и тя бе решена да не допусне разклатеното й здраве да разнебити устойчивата структура на нейната суета. Затова се постара да отпрати мъжа си и ако аз не бях проявила твърдост, щеше да отдалечи и мен. Наложи се да водим истински битки, докато ми позволи да я придружавам по време на посещенията при лекаря, но най-сетне се предаде пред вироглавата ми неотстъпчивост и пред своята слабост. Страдаше от болки и с мъка преглъщаше, но не личеше да е изплашена, при все че се шегуваше с неудобствата в ада и със скуката в рая. Клиниката „Хобс“ вдъхваше доверие още от прага и преддверието, чиито стени бяха покрити с рафтове, пълни с книги и маслени портрети на хирурзите, които бяха упражнявали занаята си тук. Посрещна ни едра жена с безупречна външност, която ни отведе в кабинета на лекаря — уютна зала с камина, където с пукот горяха дърва и която бе обзаведена с английски дивани от кафява кожа. Външността на доктор Джералд Съфолк впечатляваше толкова, колкото и неговата слава. Имаше вид на едър, червендалест тевтонец, с голям белег на бузата, който не само че не го загрозяваше, но го правеше незабравим за всеки, който се срещнеше с него. На писалището му бяха писмата, разменени с баба ми, заключенията на чилийските лекари, с които тя се бе консултирала и пакетът с гумени ръкавици, който днес сутринта тя му бе изпратила по куриер. Впоследствие разбрахме, че това е била една излишна предпазна мярка, тъй като в клиниката „Хобс“ такива ръкавици се използваха от три години насам. Съфолк ни посрещна с добре дошли, сякаш идвахме да му засвидетелстваме внимание и ни поднесе турско кафе, ароматизирано със зрънца кардамон 11 11 Индийско растение, което се употребява като лекарство и подправка на ястия и напитки. — Б.пр. . Отведе баба ми в съседната стая и след като я прегледа, се върна в кабинета и запрелиства някаква дебела книга, докато тя се обличаше. Пациентката се върна и хирургът потвърди предварителната диагноза на чилийските лекари: баба ми страдаше от гастроинтестинален тумор. Добави, че операцията била малко рискована заради възрастта й и защото този вид хирургически интервенции се намирали все още в експериментална фаза, но той бил разработил отлична техника за подобни случаи и лекари от цял свят идвали да се учат при него. Говореше с такова високомерие, че се сетих за мнението на Хуан Риберо, според когото надутостта е привилегия на неуките; мъдрият е смирен, защото е наясно колко малко знае. Баба ми го помоли подробно да й обясни какво мисли да прави с нея и това го изненада, защото бе свикнал болните да се предават на безусловния авторитет на ръцете му с пуешко примирение, но тутакси се възползва от случая да се разпростре в обстойна лекция, загрижен повече да ни шашне с виртуозния си скалпел, отколкото за състоянието на злочестата си пациентка. Нахвърля рисунка на вътрешности и органи, които имаха вид на някаква безумна машина и ни посочи къде е туморът и как възнамерява да го изреже, като не ни спести дори и вида на шева — информация, която Паулина дел Валие прие, без да трепне, ала на мен ми призля и трябваше да изляза от кабинета. Седнах в преддверието с портретите и започнах да се моля. Ако трябва да бъдем честни, страхувах се повече за себе си, отколкото за нея — мисълта, че мога да остана сама на този свят, направо ме вледеняваше. Точно когато премислях възможното си осиротяване, мина някакъв мъж и сигурно съм била много бледа, защото той се спря до мен: „Нещо не е наред ли, момиченце?“, запита на испански с чилийски акцент. Поклатих отрицателно глава, без да се осмеля да го погледна в очите, но вероятно съм го разгледала под око, защото успях да видя, че е млад, гладко избръснат, с високи скули, здрава челюст и дръпнати очи — приличаше на изображението на Чингис хан от моя учебник по история, макар и не така свиреп. Всичко у него беше с цвят на мед — косата, очите и кожата, но тонът на гласа му в никакъв случай не би могъл да се определи като меден, когато ми обясни, че е чилиец като нас и че ще асистира на доктор Съфолк по време на операцията.