Исабель Альенде - Портрет в сепия

— Простете ми, госпожице Лоуъл — промълви баба ми от креслото си.

— Вие ми простете, госпожо — отвърна другата жена и с неудобство пристъпи напред и се изправи срещу Паулина дел Валие.

Хванаха се за ръце, както си бяха — едната права, а другата седнала, с плувнали в сълзи очи и постояха така доста дълго, докато аз изведнъж не установих, че раменете на баба ми потръпват и чак тогава проумях, че тя тихичко се смее. Другата жена също взе да се смее — първоначално объркана, закривайки устата си, а сетне, като видя, че съперничката й се киска, се закикоти весело, припявайки на баба ми, и след миг и двете се запревиваха от смях в плен на заразителна, отприщена и истерична веселост, която помиташе с волно кикотене всички тези години на ненужна ревност и правеше на пух и прах омразата, изневярата на съпруга и други противни спомени.

Къщата на улицата на Армията Освободителка даде подслон на много хора през смутните години на революцията, ала нищо не бе за мен толкова сложно и вълнуващо, колкото пристигането на баща ми, за да дочака тук смъртта. След Гражданската война, последвана от дългогодишно управление на либералите, политическата обстановка се успокои. Революционерите въведоха промените, в името на които се бе проляла толкова много кръв — преди правителството налагаше своя кандидат с подкупи и сплашване, с подкрепата на гражданските и военните власти, а сега натискът бе оказван и от работодателите, духовенството и партиите; системата бе по-справедлива, защото, каквото вършеха в единия лагер, бе валидно и за другия и за корупцията не се заплащаше от обществените фондове. На това се казваше свободни избори. Революционерите въведоха също така парламентарна уредба по подобие на Великобритания, ала не й бе съдено да просъществува дълго. „Ние сме англичаните на Америка“, каза веднъж баба ми, а Нивеа мигом отвърна, че англичаните били чилийците на Европа. Във всеки случай парламентарният експеримент нямаше как да има успех в земя на каудильоси 10 10 Вожд, авторитарен деспот. — Б.пр. ; министрите се сменяха толкова често, че бе невъзможно да им се хване краят. В края на краищата гърчовете на политиката станаха безинтересни за цялото семейство, с изключение на Нивеа, която, за да привлече вниманието към правото на жените на глас, продължи да се връзва с вериги за оградата на сградата на Конгреса заедно с още една-две други също толкова запалени дами, с които ставаха за посмешище на минувачите, вбесяваха полицията и караха съпрузите им да си скубят косите.

— Когато жените получат правото да гласуват, те ще го упражняват като една и тогава ще станем сила, способна да наклони везните на властта и да преобрази тази страна — вярваше Нивеа.

— Грешиш, Нивеа, жените ще гласуват за този, за когото им заповяда съпругът или свещеникът, те са много по-глупави, отколкото предполагаш. Освен това някои от нас и без това дърпат конците. Видя как съборихме предишното правителство, нали? На мен не ми е нужно право на глас, за да правя каквото поискам — възразяваше баба ми.

— Защото вие имате състояние и сте образована, лельо. Но колцина са като вас? Трябва да се борим за право на глас, от това се започва.

— Чавка ти е изпила ума, Нивеа.

— Още не, лельо, още не…

Настаниха баща ми в един салон на първия стаж, който превърнаха в стая за него, понеже не можеше да изкачва стълбите, и му прикрепиха болногледачка, която се превърна в негова сянка, тъй като бе длъжна да се грижи за него ден и нощ. Семейният лекар постави поетичната диагноза „неизлечима утайка в кръвта“ за пред баба ми, тъй като предпочете да й спести истината, но аз предполагам, че за всички останали бе пределно ясно, че баща ми бе жертва на венерическо заболяване. Намираше се в последния стадий на болестта, когато вече нищо — нито топли компреси, нито пластири, нито парещи инхалации — не беше в състояние да му помогне; етапът, който той се гласеше да избегне на всяка цена, но трябваше да изживее, понеже не му достигна смелост да свърши със себе си по-рано, както бе възнамерявал няколко години преди това. Едва можеше да се движи заради болките в костите, не можеше да ходи и разсъдъкът му изневеряваше. В някои дни бълнуваше, без изобщо да се събуди, и шепнеше неразбираеми истории; друг път беше със съвсем бистър ум и когато морфинът притъпяваше страданието му, имаше сили да се смее и се отдаваше на спомени. Тогава ме викаше да седна до него. Прекарваше деня в кресло срещу прозореца, загледан в градината, подпрян на големи възглавници и заобиколен с книги, вестници и подноси с разнообразни лекове. Болногледачката сядаше с плетиво край него и бе непрестанно нащрек, мълчалива и враждебно навъсена. Единствено нея търпеше той до себе си, защото не го съжаляваше. Баба ми се стараеше синът й да е заобиколен от ведра обстановка и бе обзавела стаята с кретонени пердета и тапети в жълти тонове, грижеше се по масите винаги да има вази със свежи градински цветя и беше наела струнен квартет, който идваше по няколко пъти в седмицата да изпълнява любимите му класически мелодии. Ала нищо не помагаше срещу мириса на лекарства и срещу непогрешимото усещане, че в тази стая един човек се разлага. В началото този жив труп будеше отвращение у мен, но щом съумях да превъзмогна страха и започнах да го посещавам, принуждавана от баба ми, животът ми се промени. Матиас Родригес де Санта Крус пристигна вкъщи точно когато се пробуждах за пубертета и ми даде това, от което най-много се нуждаех — памет. В един от своите проблясъци под въздействие на лекарствата изтърси, че ми бил баща, и това разкритие бе оповестено така между другото, че дори не ме изненада.