Исабель Альенде - Портрет в сепия

Паулина дел Валие получи телеграма, която я известяваше, че най-големият й син пристига с кораб във Валпараисо и мигом уреди пътуването до пристанищния град с чичо Фредерик, мен и обичайната свита. Натоварихме се в специален вагон, който английският управител на железниците лично постави на наше разположение. Беше облицован с ламперия от лакирано дърво, закована с гладки бронзови пирони, а седалките бяха от кадифе с цвят на бича кръв. Двама влакови служители в униформи ни обслужваха, сякаш бяхме кралски величия. Настанихме се в един хотел до морето и се приготвихме да посрещнем кораба, който трябваше да пристигне на другия ден. Отидохме на кея, издокарани като за сватба — твърдя го съвсем уверено, защото се е запазила една снимка, направена на площада малко преди корабът да акостира. Паулина дел Валие е облечена в светла коприна с безброй волани, дипли и нанизи от перли. На главата си има монументална шапка с широка периферия, увенчана с изобилие от пера, спускащи се на каскади към челото, а в ръката си държи отворен чадър, който й пази сянка. Съпругът й Фредерик Уилямс е в черен костюм, с бомбе на главата и бастун в ръка. Аз съм цялата в бяло, а на главата ми се кипри панделка от органди — приличам на пакетиран подарък за рожден ден. Спуснаха корабното мостче и лично капитанът ни покани да се качим на борда и с почести ни отведе до каютата на дон Матиас Родригес де Санта Крус.

Последното нещо, което баба ми очакваше тук, бе да се изправи очи в очи с Аманда Лоуъл. Неприятната изненада едва не я покоси. Присъствието на отколешната й съперница я разтърси много по-силно, отколкото окаяното състояние на сина й. По онова време аз, разбира се, не разполагах с достатъчно информация, за да мога да разбера поведението на баба ми, и реших, че й е призляло от горещината. На мудния Фредерик Уилямс обаче не му трепна лицето при вида на Лоуъл — поздрави я с кратък, но любезен жест и сетне се зае да настани баба ми на едно кресло и да й даде вода, докато Матиас, развеселен, наблюдаваше сцената.

— Какво търси тази жена тук! — изломоти баба ми, щом си възвърна дишането.

— Предполагам, че предпочитате да се видите в семеен кръг и затова ще ида малко на въздух — рече викингската царица и излезе с непокътнато достойнство.

— Госпожица Лоуъл е моя приятелка, по-точно единствената ми приятелка, майко. Съпроводи ме дотук, лятото без нея нямаше да съм в състояние да пътувам. Тя настоя да се завърна в Чили, тъй като смята, че за мен е по-добре да издъхна сред близките си, отколкото изоставен в някоя парижка болница — изрече Матиас на завален испански с някакъв странен франко-саксонски акцент.

Чак тогава Паулина дел Валие го погледна и осъзна, че от сина й бе останал само един скелет, покрит с набръчкана като на смок кожа; очите му имаха стъклен блясък и бяха хлътнали в черепа, а бузите му бяха толкова измършавели, че зъбите прозираха през кожата. Седеше отпуснат в едно кресло, подпрян на възглавници, и един шал покриваше краката му. Приличаше на безпомощен и тъжен старец, въпреки че трябва да е бил на около четирийсет години.

— Господи, Матиас, какво е станало с теб? — попита изтръпнала от ужас баба ми.

— Нищо, което може да бъде излекувано, майко. Сигурно схващате, че имам напълно основателни причини да се завърна тук.

— Тази жена…

— Знам всичко за Аманда Лоуъл и баща ми — случило се е преди трийсет години на другия край на света. Не можете ли да сложите кръст на враждата? Всички сме вече на възраст, когато трябва да изхвърлим зад борда ненужните чувства и да запазим само онези, които ни помагат да живеем. Търпимостта е едно от тях, майко. Дължа много на госпожица Лоуъл, вече повече от петнайсет години е моя приятелка…

— Приятелка? Какво означава това?

— Това, което чухте — приятелка. Не е моя болногледачка, нито моя съпруга и вече не ми е любовница. Придружава ме в пътуванията, в живота, а сега, както сама виждате, е с мен и в смъртта.

— Не говори така! Ти не ще умреш, сине, тук ще се грижим за теб както подобава и скоро ще оздравееш и ще си добре… — го увери Паулина дел Валие, ала гласът й се разтрепери и не можа да продължи.

Бяха изминали три десетилетия, откак дядо ми Фелисиано Родригес де Санта Крус бе въртял любов с Аманда Лоуъл и въпреки че я бе виждала само няколко пъти, и то отдалеч, баба ми мигновено я разпозна. Неслучайно през всички тези нощи бе спала в театралното легло, което бе поръчала във Флоренция, за да я вбеси. Това вероятно й бе напомняло непрекъснато за гнева й срещу скандалната възлюблена на нейния мъж. Когато пред очите й застана тази остаряла и загубила своята суетност жена, която по нищо не приличаше на онази расова кобила, дето спираше движението в Сан Франсиско, щом минеше по улицата и залюлееше бедра, Паулина не я видя в истинския й вид, а като опасната съперничка, каквато бе в миналото. Гневът срещу Аманда Лоуъл бе дремал в очакване да изплува, но при думите на сина си Паулина затърси в кътчетата на душата си гняв, и не можа да го открие. Затова пък откри майчински инстинкт, с какъвто никога не се бе отличавала кой знае колко и който сега я изпълваше с всепроникващо и болезнено състрадание. Това състрадание не беше насочено единствено към чезнещия й син, а и към жената, която толкова години бе до него, искрено обичайки го, грижейки се за него в злощастието на болестта, а сега го бе съпроводила до другия край на света, за да го доведе у дома му в смъртния час. Внезапно смалена и крехка като старица, Паулина дел Валие продължаваше да седи в креслото, вперила поглед в злочестия си син, и мълчаливи сълзи се застичаха по бузите й, докато аз утешително я потупвах по гърба, без да разбирам какво става. Фредерик Уилямс вероятно отлично е познавал баба ми, защото излезе без шум, намери Аманда Лоуъл и я доведе в каютата.