Исабель Альенде - Портрет в сепия

Вестите, свързани с революцията, минаваха през строгата цензура на правителството, но въпреки това всичко ставаше публично достояние още преди да се е случило. Узнахме за заговора от един от по-големите ни братовчеди, който тайно се промъкна вкъщи, придружен от някакъв селянин от имението, който беше едновременно прислужник и телохранител. След вечеря той се затвори задълго в кабинета с Фредерик Уилямс и баба ми, докато в един ъгъл аз се преструвах, че чета, без да изпускам и думичка от разговора им. Братовчед ми бе русоляв и напет момък с къдрици и очи като на момиче; бе буен и приветлив. Отраснал на село, беше ловък в обяздването на коне, само това си спомням за него. Обясни, че група младежи, сред които и той самият, възнамерявали да вдигнат във въздуха няколко моста, за да подразнят правителството.

— В чия глава се пръкна тази блестяща идея? Имате ли си водач? — заинтересува се с присмех баба ми.

— Още си нямаме, като се съберем, ще изберем.

— Колко сте, синко?

— Стотина, ала не зная колко ще дойдат. Не всички знаят за какво ги викаме, сетне ще им кажем, за по-голяма сигурност, нали разбирате, лельо?

— Разбирам. Всички ли са господарски синчета като теб? — осведоми се все по-разтревожена баба ми.

— Има занаятчии, работници, селски хора и също някои от приятелите ми.

— С какво оръжие разполагате? — попита Фредерик Уилямс.

— Саби, ножове и като че ли няколко карабини. Ще трябва да намерим барут, естествено.

— Това ми се струва… — избухна баба ми.

Заеха се да го разубеждават и той ги изслуша с престорено търпение, но явно решението бе взето и беше късно за промяна на намеренията. Тръгна си с една торба, в която се мъдреха няколко огнестрелни оръжия от колекцията на Фредерик Уилямс. Два дни по-късно научихме какво се бе случило с конспираторите на няколко километра от Сантяго. През целия ден бунтовниците пристигали един след друг в къщурката на един кравар, смятайки, че там са в безопасност, обсъждали с часове, но предвид недостатъчното оръжие и калпавия план, дето издишал отвсякъде, решили да отменят замисленото и да се повеселят през нощта, а на другия ден да си тръгнат кой откъдето бил дошъл. Не подозирали, че някой ги бил предал. В четири часа призори връхлетели деветдесет кавалеристи и четирийсет пехотинци от правителствените войски и провели такава умела и сполучлива маневра, че обкръжените били лишени от възможност за отбрана и се предали. Били уверени, че са в безопасност, защото още не били извършили нищо престъпно, като се изключи това, че се били събрали без позволение. Подполковникът начело на отряда си изгубил ума в бъркотията и заслепен от гняв, повалил първия пленник и го направил на решето с куршуми и с шика си; после избрал напосоки още осмина и ги разстрелял в гръб; така продължили с побои и сеч, докато накрая осъмнали с шестнайсет раздробени тела. Подполковникът отворил избите на имението, а сетне предал селянките на пияната и окуражена от своята ненаказуемост паплач. Подпалили къщата, а управителят измъчвали така зверски, че трябвало да го застрелят седнал, понеже не можел да се държи на краката си. Междувременно идвали нареждания от Сантяго, после ги отменяли, но чакането не уталожило духовете на обезумялата войнишка сган, а разпалило още повече треската на насилието. На другия ден, след безкрайни часове на сатанински изстъпления, пристигнала заповед, собственоръчно подписана от един генерал. „Всички незабавно да бъдат екзекутирани!“ Така и сторили. Нахвърляли труповете в пет каруци с намерението да ги заровят в общ гроб, но се вдигнала такава врява, че накрая ги дали на семействата им.

Привечер донесоха тялото на братовчед ми, което баба бе изискала, използвайки положението и влиянието си. Беше увит в окървавено одеяло; положиха го внимателно в една стая, за да го пооправят малко, преди да го видят майка му и сестрите му. Скрита на стълбите, видях как пристигна един господин с черен сюртук и куфарче и се затвори в стаята с трупа. Слугините си шушукаха, че е опитен балсаматор, който с подходящ грим, пълнеж и губерка като на дюшекчия, щял да заличи следите от разстрела. Фредерик Уилямс и баба ми бяха превърнали златния салон в ярко осветен параклис с набързо пригоден олтар и жълти свещи във високи свещници. Когато на другата сутрин заприиждаха коли с роднини и приятели, къщата ги посрещна отрупана с цветя, а братовчед ми чист, пременен и без следа от мъченията, почиваше в красив махагонен ковчег със сребърни пирони. Облечени в строго траурно облекло, жените седяха в две редици около ковчега разплакани и отдадени на молитви, а мъжете се бяха събрали в златния салон и планираха отмъщението. Прислужничките сервираха сандвичи, като че ли бяхме на пикник, а ние, децата, облечени също в черно, си играехме на разстрели и се превивахме от смях. Докато в продължение на три дни се провеждаха бдения за братовчед ми и за някои от неговите другари по домовете им, църковните камбани непрестанно биеха на умряло за убитите младежи. Властите не дръзнаха да се намесят. Въпреки строгата цензура не остана човек в страната, който да не узна за случилото се — новината хвръкна като барутен погреб, а ужасът разтърси еднакво привържениците на правителството и революционерите. Президентът не пожела да чуе подробностите и отхвърли каквато и да било отговорност, също както по повод настъпленията от страна на други военни и на страховития Годой.