Исабель Альенде - Портрет в сепия

Баба Паулина искаше да останем на село до края на революцията, ала Фредерик Уилямс я убеди, че конфликтът можеше да се проточи с години и че не биваше да изоставяме положението си в Сантяго; истината бе, че имението с покорните селяни, безкрайни сиести и пълни с фъшкии и мухи обори му изглеждаше по-страшно и от най-страшната килия за изтезание.

— Гражданската война в Съединените щати трая четири години и тук може да се проточи толкова — каза той.

— Четири години? Дотогава няма да остане жив чилиец. Племенникът ми Северо твърди, че за толкова малко месеци почти десет хиляди са загинали в бой, а още хиляда са падналите в засада — възрази баба ми.

Нивеа пожела да се върне с нас в Сантяго, въпреки че още не се бе възстановила напълно след изтощителното двойно раждане. Настояваше толкова упорито, че накрая баба ми отстъпи. В началото тя не говореше на Нивеа заради печатарската машина, ала щом на бял свят се появиха близнаците, бързо й прости. И така, скоро се отправихме на път към столицата с всички багажлъци, с които няколко седмици преди това бяхме пристигнали тук и с още две новородени близначета отгоре, но без птичките, които бяха издъхнали от страх по пътя. Носехме неизброими кошници с храна и една стомна със специална напитка против малокръвие за Нивеа — противна смес от старо вино и кръв от прясно заклано малаче. Вече няколко месеца Нивеа нямаше известия от мъжа си и в един момент на слабост сподели, че вече започвала да се тревожи. Не се съмняваше, че Северо дел Валие ще се върне жив и здрав от войната, понеже имаше някакво вътрешно прозрение за собствената си съдба. Така както винаги бе знаела, че ще стане негова съпруга дори когато й бе съобщил, че се е оженил за друга жена в Сан Франсиско, бе сигурна, че ще загинат заедно при катастрофа. Много пъти съм я чувала да го казва на всички от семейството. Страхуваше се да остане на село, защото там мъжът й по-трудно можеше да се свърже с нея, понеже покрай неуредиците на войната пощата се губеше и това важеше особено за селските райони.

Откак започнала любовта й със Северо и излязла наяве необичайната й плодовитост, Нивеа разбрала, че ако се подчинява на обичайните правила за благоприличие и се затваря вкъщи с всяка бременност и раждане, би се обрекла на затвор до края на дните си и тогава решила да не обвива в тайнственост майчинството си и точно така, както излагаше на показ изпъкналия си корем, подобно на безочлива селяндурка за ужас на отбраното общество, раждаше без превземки, оттегляйки се в тридневно, вместо четирийсетдневно усамотение, както препоръчваше лекарят, и не спираше да ходи навсякъде, дори и на суфражистките митинги, съпровождана от свита невръстни дечица и бавачки. Тези последните бяха млади девойки от село, които веднъж наети, бяха обречени да слугуват цял живот, освен ако не забременееха или не се омъжеха, но това се случваше много рядко. Тези предани девици разцъфваха, прецъфтяваха и умираха в дома, спяха в мръсни стаи без прозорци и се хранеха с остатъците от господарската трапеза; обожаваха рожбите, които поверяваха на грижите им, особено ако бяха мъжки, а когато женската челяд в семейството се задомяваше, те тръгваха с нея като част от зестрата, за да продължат службата при следващото поколение. Във времена, когато всичко свързано с майчинството се криеше в тайна, съжителството с Нивеа ме посвети още на единайсетгодишна възраст във въпроси, по които всяко друго момиче от моята среда се намираше в пълно неведение. На село, когато животните се чифтосваха или раждаха, нас, момичетата, ни затваряха вкъщи със залостени кепенци, защото се изхождаше от вярването, че тези дейности нараняват крехките ни души и посяват развратни мисли в главите ни. Имаха право, тъй като в чифлика на братовчедите ми неволно бях станала свидетел на една сладострастна сцена, в която буен жребец бе яхнал една кобила, и споменът за тази гледка още запалва пожар в кръвта ми. Днес, вече в 1910 година, когато разликата от двайсет години във възрастта между мен и Нивеа вече се е стопила и тя ми е не толкова леля, колкото приятелка, зная, че ражданията никога не са били каквато и да е пречка за нея бременна или не, тя без свян палувала с мъжа си. В един такъв поверителен разговор я запитах защо има толкова много деца — петнайсет, от които единайсет живи — и тя ми обясни, че не могла да го предотврати, нито една от уж доказаните хитрости на френските матрони не била проработила. От пълно физическо изхабяване я беше спасило неизчерпаемото й здраве и това, че нищо не си слагаше на сърце и не се оплиташе в сантименталности. За отглеждане на рожбите си прилагаше същия метод както при изпълнение на домакинските обязаности — възлагаше ги на друг. Едва-що родила, си пристягаше гърдите с превръзки и поверяваше детето на кърмачка; в къщата й те бяха толкова, колкото и децата. Лекотата, с която раждаше, доброто й здраве и отбиването на децата бяха спасили интимната й връзка със Северо — от пръв поглед се забелязваше страстната обич, която ги свързваше. Разказвала ми е, че забранените книги, които тя прилежно изучила в библиотеката на вуйчо си, й покачали невероятните възможности на любовта, някои от които съвсем спокойни, предназначени за любовници с ограничени акробатически способности, какъвто бе техният случай — той — заради крака си, а тя — заради изпъкналия си корем през бременностите. Нямам представа кои са любимите им пози, но си мисля, че и досега най-сладостни си остават вероятно моментите, когато се забавляват на тъмно, без никакъв шум, сякаш в стаята седи монахиня, раздвоена между полудрямката с привкус на шоколад и валериан и желанието да прегреши.