Исабель Альенде - Портрет в сепия

Мисля, че коравото сърце на баба ми се смекчи някак си, защото след този престой на село тя се доближи до религията, започна да ходи на църква с желание, а не единствено, за да я видят хората, престана да проклина духовенството, както го правеше преди по навик, и щом се завърнахме в Сантяго, заръча да построят красив параклис с цветни стъклописи в дома й на улицата на Армията Освободителка, където се молеше по свой начин. Католическата вяра не й беше угодна и затова я нагаждаше по себе си. След вечерната молитва се връщахме със свещите в големия салон и пиехме кафе с мляко, а жените плетяха или бродираха, докато ние, децата, вцепенени от ужас, слушахме разказите за духове, които чичовците ни разправяха. Най-много се плашехме от имбунче — зло създание от индианската митология. Говореше се, че индианците крадели новородени деца, за да ги превръщат в имбунче . Зашивали клепачите и ануса им, отглеждали ги в пещери, хранели ги с кръв, чупели им краката, извивали им главата назад и им зашивали едната ръка под кожата на гърба — така придобивали различни свръхестествени способности. От страх да не послужим за храна на някое имбунче , не показвахме носа си навън след залез-слънце, а някои, включително и аз спяхме, пъхнали глави под одеялото, измъчвани от страховити кошмари. „Колко си суеверна, Аурора! Имбунче не съществуват. Мислиш ли, че има дете, способно да издържи на такива мъчения?“, опитваше се да ме вразуми баба ми, но никакви доводи не бяха в състояние да накарат зъбите ми да престанат да тракат.

Понеже животът й преминаваше в непрекъснато състояние на бременност, Нивеа не си водеше сметки и изчисляваше наближаването на всяко раждане по това колко често й се налагаше да ходи по нужда. Когато две нощи подред става по тринайсет пъти, на закуска обяви, че е време да потърсят лекар, и наистина, контракциите започнаха още същия ден. Не се намираха доктори по тези места и затова някой подметка да повикат бабата акушерка от най-близкото село, която се оказа живописна стрина, индианка от племето мапуче, чиято възраст никой не би могъл да определи. Тъмнокафява от глава до пети — кожата, плитките и дори дрехите й, багрени в растителни бои, бяха в кафеникави тонове. Пристигна на кон, загърната в наметало, прикрепено на гърдите й с внушителна сребърна брошка, изработена от старинни колониални монети, и донесе цяла торба с треви, масла и лековити сиропи. Лелите се стъписаха, понеже бабата акушерка имаше вид на току-що пръкнала се от дебрите на Араукания, ала Нивеа я посрещна без признаци на безпокойство; изпитанието не я плашеше, тъй като вече шест пъти го бе преодолявала. Индианката говореше слабо испански, но изглежда, че владееше занаята си, и щом си свали наметката, видяхме, че е спретната. По традиция в стаята на родилката не влизаха незаченали жени и затова младите жени и децата се оттеглиха в другия край на къщата, а мъжете се събраха в залата за билярд на игри, напитки и цигари. Отведоха Нивеа в най-хубавата стая, съпроводена от индианката и от няколко възрастни жени от фамилията, които се редуваха да се молят и помагат. Сложиха да се варят две черни кокошки за подхранващ бульон и родилката преди и след раждането, кипнаха отвари с треви против затруднено дишане и сърдечна умора. Любопитството надделя над бабините заплахи, че ще ме напердаши, ако ме пипне да обикалям около Нивеа, и аз се измъкнах от отдалечените стаи и отидох да шпионирам. Видях прислужници да носят бели кърпи и легени с топла вода, а също и масло от лайка за масажиране на корема, одеяла и въглища за мангалите, защото нямаше нищо по-страшно от вкочанясал корем и простуда по време на раждане. Чувах неспирния шум от разговори и смехове. Не можеше да се каже, че от другата страна на вратата цари болка и страдание — напротив, звучеше като празнична женска веселба. Тъй като нищо не виждах от скривалището си и призрачният сумрак на коридорите караше косата ми да настръхва, скоро се отегчих и отидох да играя с братовчедите си, но вечерта, когато семейството се събра в параклиса, отново се приближих към стаята на родилката. Гласовете бяха утихнали и ясно се чуваха стенанията на измъчената Нивеа, тихо нашепваните молитви и барабаненето на дъжда по покрива. Спотайвах се в една чупка на коридора, разтреперана от страх, че индианците ще дойдат да отмъкнат бебето на Нивеа… ами ако бабата акушерка бе от онези вещици, които превръщаха новородени в имбунче ? Как не бе хрумнала тази ужасяваща възможност на Нивеа? Тъкмо се канех бегом да се върна в параклиса, на светло и сред хора, когато една от жените излезе да донесе нещо, остави вратата открехната и аз успях да надзърна в стаята. Никой не ме видя, понеже коридорът бе тъмен, затова пък в стаята щедро пръскаха светлина два лоени светилника и поставени на много места свещи. Три мангала в ъглите поддържаха тази стая много по-топла от другите, а тенджера с врящи евкалиптови листа насищаше въздуха със свежо горско ухание. Облечена в къса риза, елек и дебели вълнени чорапи, Нивеа клечеше върху едно одеяло, вкопчена с ръце в две дебели въжета, захванати за гредите на тавана; откъм гърба я придържаше акушерката, която си мънкаше под носа думи на някакъв друг език. Изпъкналият и нашарен със сини вени корем на родилката изглеждаше ужасно на мъждукащата светлина на свещите, сякаш не беше част от тялото й и не принадлежеше на човешко същество. Нивеа се напъваше, обляна в пот, със сплъстена на челото коса, със затворени очи, потънали в лилави кръгове и с подпухнали устни. Една от лелите ми се молеше на колене пред масичка с малка статуя на Свети Роман — покровител на родилките, понеже единствен между светците не бе дошъл както си му е редът и като повечето хора на този свят, а се наложило да го извадят, след като разрязали корема на майка му. Друга моя леля седеше до индианката с леген с топла вода и с купчина чисти кърпи до себе си. Последва кратка пауза, в която Нивеа си пое дъх, а бабата акушерка застана отпред и взе да й разтрива корема с едрите си ръце, сякаш наместваше бебето вътре. Изведнъж струя кървава течност напои одеялото. Акушерката попи кръвта с кърпа, която мигом подгизна, сетне с друга и с още една. „Боже, благослови. Боже, благослови, Боже, благослови“, чух, че изрича индианката на испански. Нивеа се хвана здраво за въжетата и се напъна с такава сила, че жилите на врата й и вените на челото като че ли всеки момент щяха да се пръснат. Глухо ръмжене излезе от устите й и тогава нещо се показа между краката й, нещо, което бабата нежно пое и задържа за миг, докато Нивеа си пое дъх, напъна се отново и детето излезе цялото. Помислих си, че ще припадна от ужас и отвращение и отстъпих, олюлявайки се по дългия и зловещ коридор.