Исабель Альенде - Портрет в сепия

В разгара на тази бъркотия в къщата се появи Северо дел Валие. Брадясал и потънал в кал, бе дошъл да търси жена си, която не бе виждал от януари. Огромна беше изненадата му, като я видя с още две наскоро родени деца, защото покрай бурните събития около революцията тя бе забравила да му съобщи, че е бременна, когато той бе тръгнал на бой. Близначетата започваха да се поотърсват и за няколко седмици бяха добили донякъде човешки вид — вече не бяха онези сбръчкани лилави червеи от раждането си. Нивеа се хвърли на шията на мъжа си и тогава за пръв път в живота ми се удаде да стана свидетел на продължителна целувка по устата. Смутена, баба ми се опита да отвлече вниманието ми, ала не успя, и аз още помня разтърсващото въздействие, което тази целувка оказа над мен. Тя беляза началото на вулканичните промени през моето съзряване. За няколко месеца се отчуждих от самата себе си — не можех да се позная в самовглъбеното момиче, в което се превръщах, чувствах се в плен на едно разбунтувано и взискателно тяло, което растеше, утвърждаваше се, страдаше и тръпнеше. Струваше ми се, че съм просто някакво своеобразно продължение на утробата ми и си я представях като пещера, като кървава кухина, където ферментираха настроения и разцъфваше някаква непозната и страшна флора. Не можех да забравя смущаващата сцена, в която на светлината на свещи Нивеа раждаше клекнала, а коремът й с изпъкнал в средата пъп беше огромен и тя вкопчено се държеше за едни въжета, захванати за тавана. Без видима причина почвах да плача или изпадах в невъздържан гняв, или пък се събуждах толкова отпаднала, че нямах сили да стана. Сънищата с децата в черни пижами отново взеха да ме спохождат, и то по-често и по-страшни. Сънувах и някакъв нежен мъж с мирис на море, който ме прегръщаше. Събуждах се, сграбчила възглавницата, обзета от отчаяно желание някой да ме целува така, както Северо дел Валие бе целунал жена си. Потях се отвън, а отвътре направо измръзвах; вече нямах покой, за да чета или да уча, тичах из градината и обикалях като обладана от нечестивия, само и само да възпра желанието да вия; влизах с дрехите си в малкото езеро, като тъпчех лилиите и хвърлях в бяг червеноперките, с които баба ми толкова се гордееше. Скоро открих най-чувствителните места по тялото си и започнах скришом да се галя, недоумявайки защо това, което се считаше за грях, ме успокоява. Сигурно полудявам като толкова други момичета, които накрая изпадат в истерия, заключих ужасена, но ме събрах смелост да разговарям за това с баба ми. Паулина дел Валие също се променяше. Докато моето тяло разцъфваше, нейното съхнеше, попарено от тайнствена болест, за която тя с никого не говореше, дори и с лекаря, понеже беше вярна на разбирането си, че бе достатъчно да върви изправена и да не издава шумове, характерни за старици, за да държи старостта надалеч от себе си. Пълнотата я мъчеше, по краката си имаше разширени вени, боляха я костите, не и достигаше въздух и се изпускаше на капчици по малка нужда. Аз долових всички тези мъки по някои дребни признаци, които тя пазеше в строга тайна. Госпожица Матилде Пинеда сигурно много би ми помогнала в тези трудни дни на моето юношество, ала бе изчезнала напълно от живота ми, прогонена от баба. Нивеа също си тръгна с мъжа си, децата и бавачките толкова безгрижна, колкото беше когато бе дошла, и остави ужасна празнота в къщата. Имаше стаи в излишък, но липсваше живот. Без нея и децата огромната къща на баба ми заприлича на мавзолей.

Сантяго отпразнува свалянето на правителството с безкрайна поредица от шествия, празненства, танци и банкети. Баба ми не остана назад, отвори вратите на къщата си и се опита да поднови светските занимания и вечеринки. Ала самият въздух беше някак тягостен и дори прекрасната септемврийска пролет не успя да го освежи. Хилядите убити, предателствата и грабежите тегнеха еднакво в сърцата на победителите и на победените. Бяхме изпълнени със срам — Гражданската война бе една кървава оргия.

Това бе необикновен период в живота ми — тялото ми се промени, душата ми се отвори и започнах сериозно да се питам коя съм и откъде съм дошла. За детонатор на тези мои вълнения послужи пристигането на Матиас Родригес де Санта Крус, моят баща, въпреки че аз още не знаех това. Посрещнах го като чичо Матиас, с когото се бях запознала няколко години преди това в Европа. Още тогава ми се беше сторил крехък, но когато отново го видях, едва го познах — приличаше на недохранена птица в инвалидната си количка. Доведе го една красива жена в зряла възраст, пищна, с млечнобяла кожа, облечена в обикновен поплинен костюм с цвят на горчица и наметната с избелял шал, чиято единствена забележителност бяха разпръснатите по него непокорни, къдрави и заплетени посивели коси, прихванати на тила с тънка панделка. Жената приличаше на древна скандинавска царица в изгнание; лесно можеше да си я представи човек на носа на викингски кораб, проправящ си път сред ледници.