Исабель Альенде - Портрет в сепия

— Майка ги Лин Съмърс бе най-красивата жена, която познавам. Радвам се, че не си наследила нейната хубост — каза.

— Защо, чичо?

— Не ме наричай чичо, Аурора. Аз съм ти баща. Женската красота е проклятие, защото събужда най-долни страсти у мъжете. Една прекалено хубава жена не може да се спаси от желанието, което поражда.

— Наистина ли сте моят баща?

— Наистина.

— Виж ти! Винаги съм смятала, че чичо Северо ми е баща.

— Северо трябваше да бъде твой баща, той е много по-свестен мъж от мен. Майка ти заслужаваше съпруг като него. Аз винаги съм бил пройдоха и затова сега ме виждаш на такъв хал — истинска развалина. Във всеки случай той може да ти разкаже много повече неща за нея, отколкото аз — добави Матиас.

— Майка ми обичаше ли ви?

— Да, но аз не знаех какво да сторя с тази любов и избягах. Много си малка, за да разбереш тези неща, дъще. Достатъчно е да знаеш, че майка ти бе прекрасна и е цяло нещастие, че почина толкова млада.

Бях съгласна с него, бих искала да позная майка си, но още по-любопитна бях да узная нещо повече за едни лица от най-ранното ми детство, които ми се явяваха насън или под формата на мъгляви спомени с неясни очертания. В разговорите с баща ми изникваше силуетът на Дао Циен, когото Матиас бе виждал само веднъж. Достатъчно бе да спомене пълното му име и да ми каже, че е бил висок и снажен китаец, за да се отприщят спомените ми като дъждовна стихия. Щом това невидимо присъствие, което ме съпровождаше навсякъде, бе назовано, дядо ми престана да бъде творение на моята фантазия и се превърна в призрак, който доби плът и кръв. Изпитах огромно облекчение, като разбрах, че този благ човек с дъх на море, който носех във въображението си, не само че бе съществувал действително, но и ме бе обичал и ако бе изчезнал така внезапно, то не беше, защото бе решил да ме изостави.

— Чух, че Дао Циен бил умрял — поясни баща ми.

— Как е умрял?

— Струва ми се, че при катастрофа, но не съм съвсем сигурен.

— А какво се е случило с баба ми Елайза Съмърс?

— Заминала за Китай. Преценила, че ще е по-добре за теб да живееш с нашето семейство и не е сгрешила. Майка ми винаги е искала да има дъщеря и те гледа с много повече обич, отколкото мен и братята ми — увери ме той.

— Какво означава Лай-Минг?

— Нямам понятие. Защо питаш?

— Понякога ми се струва, че чувам тази дума…

Костите на Матиас бяха съсипани от болестта, изморяваше се бързо и не беше лесно човек да му измъква информация. Губеше се в безкрайни разсъждения, дето нямаха нищо общо с това, което ме интересуваше, но малко по малко аз успявах да сглобя откъслечните парчета от моето минало, бод по бод ги съшивах, неизменно зад гърба на баба ми, която беше благодарна, че аз стоя при болния, защото на нея самата не й стигаше смелост да го стори. Отбиваше се в стаята на сина си по няколко пъти на ден, целуваше го бързешком по челото и излизаше, препъвайки се, с насълзени очи. Нито веднъж не ме попита за какво разговаряме и аз, разбира се, нищо не й разказах. Не се осмелих да заговоря за тези неща и със Северо и Нивеа, понеже се опасявах, че и най-малката проява на недискретност от моя страна би сложила край на сладките разговори с баща ми. Без да сме се уговаряли, и двамата съзнавахме, че те трябва да си останат тайна и това ни свързваше в необикновено съзаклятие. Не бих могла да твърдя, че съм обикнала баща си, защото времето не стигна за това, но за броените месеци, в които съжителствахме, той поднесе в ръцете ми истинско съкровище, разкривайки подробности от миналото ми, и особено за моята майка Лин Съмърс. Често ми повтаряше, че във вените ми тече истинска кръв на рода Дел Валие — това сякаш бе много важно за него. По-късно узнах, че по настояване на Фредерик Уилямс, който упражняваше голямо влияние върху всеки обитател на този дом, моят баща приживе ми завещал своя дял от семейното наследство, надеждно съхраняван в различни банкови сметки и борсови книжа за най-голямо разочарование на един свещеник, който ежедневно го посещаваше с надеждата да измъкне нещичко за Църквата. Това беше един вечно намусен старец с дъх на святост, понеже не се бе къпал, нито преобличал с години. Славеше се с религиозна нетърпимост и необикновен нюх към издъхващи богаташи, които успяваше да убеди да дарят състоянието си за милосърдни дела. В заможните семейства появата му се посрещаше с ужас, защото вещаеше смърт, ала никой не се осмеляваше да затръшне вратата под носа му. Когато баща ми разбрал, че краят наближава, извикал Северо дел Валие, с когото всъщност не си говореше, за да се разберат за мен. Повикали нотариус в къщата и двамата подписали документ, по силата на който Северо се отказал от бащинството си над мен, а Матиас Родригес де Санта Крус ме припознал като своя дъщеря. Така ме защитил от другите двама синове на Паулина, неговите по-малки братя, които след смъртта на баба ми, девет години по-късно, си присвоиха всичко, което можаха.