Исабель Альенде - Портрет в сепия

Баба ми се вкопчи в Аманда Лоуъл със суеверна привързаност — вярваше, че докато тя е наблизо, Матиас ще живее. Паулина не допускаше никого близо до себе си, с изключение на мен, и то само в редки случаи. Считаше, че болшинството от хората са непоправими глупаци и го тръбеше наляво и надясно, с което, естествено, беше доста трудно да си спечели приятели. Ала шотландската куртизанка съумя да пробие защитата броня на баба ми. Човек трудно би могъл да си представи две по-различни една от друга жени: Лоуъл нямаше никакви стремежи, живееше ден за ден, без да се привързва към нищо, волна и без страх; не се боеше от бедността, самотата или старостта; приемаше всичко с леко сърце, тъй като земният път представляваше за нея забавно пътешествие, неминуемо завършващо със старост и смърт. Нямало защо да се трупат богатства, защото в гроба ни полагали така, както ни е майка родила, твърдеше тя. Нямаше я вече младата съблазнителка, въвела толкоз мъже от Сан Франсиско в изкушение; в миналото бе останала и красавицата покорителка на Париж — сега мястото им бе заела една петдесетгодишна жена без сянка от кокетство или от угризения. Баба ми не се насищаше да слуша за миналото й и за знаменитостите, които бе познавала; до забрава разлистваха албумите с изрезки от пресата и със снимки, където Аманда беше млада, лъчезарна и в компанията на плътно увита около тялото й боа. „Клетата, умря от морска болест при едно пътуване; влечугите не понасят пътешествия“, поясни Аманда. Благодарение на космополитната си култура и на своя чар — с лекота и съвсем непреднамерено тя сразяваше много по-млади и красиви жени — тя се превърна в душата на бабините вечеринки; внасяше весело настроение в тях на своя ужасен испански и на френския си с шотландски акцент. Нямаше тема, по която да не умееше да се изкаже, книга, която да не бе прочела, значим европейски град, който да не бе посетила. Баща ми, който много я обичаше и също толкова много й дължеше, казваше, че е дилетантка, която знае от всичко по малко и много от нищо, но че имала въображение в излишък, с което допълвала празнините в познанията и опита си. За Аманда Лоуъл Париж бе най-изисканият град, а френското общество — най-изтънченото. Неслучайно единствено там пагубно лишеният от елегантност социализъм нямал никакви шансове за успех. Тук мнението й напълно съвпадаше с това на Паулина дел Валие. Двете жени откриха, че не само едни и същи дреболии, сред които бе и митологичното легло, предизвикваха смях и у двете, но и че споделяха единодушно мнението си по много основни въпроси. Един ден, докато пиеха кафе на една мраморна масичка в галерията от ковано желязо и кристал, стигнаха до извода, че е жалко, дето не са се познавали отпреди. Решиха, че със или без Фелисиано и Матиас помежду им, биха били прекрасни приятелки. Паулина направи всичко възможно да задържи Лоуъл в дома си, отрупа я с подаръци и я въведе в обществото като императрица, но другата жена бе волна птичка, за която бе невъзможно да живее затворена в кафез. Постоя няколко месеца, ала накрая признала насаме пред баба ми, че не й достигала смелост да гледа как Матиас гаснел и че не искала да си криви душата и затова признала, че Сантяго й се струвал провинциален град независимо от лукса и показността на висшето общество, което можело напълно да си съперничи с европейската аристокрация. Тук се отегчавала, мястото й било в Париж, където били преминали най-щастливите дни от живота й. В нейна чест баба ми искаше да устрои прощален бал, който да се запомни в Сантяго, въпреки слуховете за мъглявото минато на нейната гостенка, но Аманда Лоуъл я убеди, че Матиас е прекалено болен и всяко празненство при тези обстоятелства би било проява на лош вкус, а и нямала какво да облече за такъв изключителен повод. Паулина й предложи тоалетите си с най-добри намерения, без дори през ум да й мине колко много я обижда, като намеква, че двете носят еднакъв размер.

Три седмици след отпътуването на Аманда Лоуъл болногледачката на баща ми вдигна тревога. Незабавно повикаха лекаря; къщата мигом се изпълни с хора, изредиха се приятели на баба ми, високопоставени личности, роднини, безброй монаси и монахини, включително и оръфаният свещеник, дето гледаше как да се докопа до нечие състояние и който сега се увърташе около баба ми с надеждата, че болката по изгубения син бързо ще я изпрати на оня свят. Паулина обаче нямаше никакво намерение да напуска грешната земя, понеже от известно време се бе примирила с трагичната участ на най-големия си син и дори ми се струва, че посрещна края му с облекчение, защото да присъства на продължителите му мъки бе много по-болезнено, отколкото да го погребе. Не ме допуснаха да видя баща си, защото общоприетото вярване бе, че агонията не е гледка за малки момичета, но аз и бездруго вече се бях сблъскала с достатъчно печал по повод смъртта на братовчед ми и покрай други скорошни жестокости. Все пак успях да си взема сбогом с него, благодарение на Фредерик Уилямс, който ми отвори вратата, издебвайки момент, когато нямаше никого наблизо. Хвана ме за ръка и ме заведе до леглото, където лежеше Матиас Родригес де Санта Крус, от когото не бе останало почти нищо тленно — единствено шепа изтънели до прозрачност кости, погребани между бродирани възглавници и чаршафи. Още дишаше, но духът му вече бродеше из други селения. „Сбогом, татко“, му казах. За пръв път го наричах така. Агонията продължи още два дни и призори на третия ден той издъхна като безпомощно пиленце.