Исабель Альенде - Портрет в сепия

Бях тринайсетгодишна, когато Северо дел Валие ми подари модерен фотоапарат, който работеше с хартия вместо с онези старовремски платки и който вероятно беше един от първите, появили се в Чили. Баща ми бе починал наскоро и кошмарите толкова много ме измъчваха, че отказвах да си легна и нощем бродех из къщата като заблуден призрак, следвана неизменно от клетия Карамело, който до края си остана едно глупаво и лениво куче. Накрая баба ми Паулина се смиляваше над нас и ни пускаше в огромното си позлатено легло. Изпълваше едната половина с едрото си затоплено и парфюмирано тяло, а аз се свивах в противоположния му край, разтреперана от страх, с Карамело в краката ми. „Какво да ви правя вас двамата“, въздишаше баба ми в полусън. Това беше реторичен въпрос, тъй като нито аз, нито кучето имахме бъдеще; семейството бе единодушно, че „нищо добро не можеше да се очаква от мен“. По онова време се бе дипломирала първата жена лекар в Чили, а други бяха приети в университета. Това подсказа на Нивеа възможността и аз да последвам техния пример, па макар и само за да предизвикам семейството и цялото общество, но бе очевидно, че аз не притежавах никакви учебни заложби. Тогава Северо се появи с фотоапарата и го положи в скута ми. Беше красив „Кодак“, изпипан до последното винтче, стилен, лек, перфектен, направен за артист. Още го използвам, от тогава до сега ми е напълно верен. Нямаше друго момиче на моята възраст с такава играчка. Поех апарата с обожание и го загледах без ни най-малка представа как се работи с него. „Да видим дали ще успееш да заснемеш мрачните си кошмари“, подметна Северо дел Валие на шега, без да подозира, че в продължение на месеци това щеше да бъде единствената ми цел и че благодарение на усилието си да разгадая моя кошмар щях да се влюбя в света. Баба ми ме заведе на Оръжейния площад в студиото на дон Хуан Риберо, най-добрият фотограф в Сантяго — на вид суховато и съсухрено човече, но с великодушна и нежна душа.

— Водя ви внучката си да чиракува при вас — каза баба ми и остави един чек на масата на артиста, докато с едната си ръка аз не изпусках роклята й, а с другата стисках новичкия си фотоапарат.

Дон Хуан Риберо, който беше с половин глава по-нисък и тежеше двойно по-малко от баба ми, намести очилата на носа си, прочете внимателно цифрата на чека и сетне й го върна, като я изгледа с безкрайно презрение от глава до пети.

— Сумата не е проблем… вие определете цената — заекна баба ми.

— Не става дума за цена, а за талант, госпожо — отговори той и я поведе към вратата.

През това време аз бях успяла да хвърля един поглед наоколо. Творбите му покриваха стените от край до край — това бяха стотици портрети на хора от всички възрасти. Риберо беше фотографът любимец на висшите класи, той правеше светските хроники, но от стените на студиото ме гледаха не напудрени перуки, нито красиви дебютантки, а индианци, миньори, рибари, перачки, бедни деца, старци, многобройни жени като онези, на които баба ми помагаше със своя Дамски клуб. В студиото му бе представено многоликото и измъчено лице на Чили. Лицата от портретите дълбоко ме разтърсиха, прииска ми се да узная историята на всеки сниман човек, нещо ме притисна в гърдите, прободе ме и ме обзе непреодолимо желание да плача, но преглъщайки вълнението, аз последвах баба ми с високо вдигната глава. В колата тя се опита да ме утеши: не бивало да се безпокоя, каза, щели сме да намерим друг човек, който да ме научи да работя с апарата, фотографи имало под път и над път, какво си въобразявал този долен дрипльо, та й говорел с такъв арогантен тон на нея, Паулина дел Валие. И продължи в същия дух, но аз не я слушах, защото реших, че точно дон Хуан Риберо и никой друг ще бъде моят учител. На другия ден се измъкнах от къщи, преди баба ми да е станала, казах на кочияша да ме закара в студиото и заех позиция на улицата, готова да чакам цяла вечност, ако се наложи. Дон Хуан Риберо пристигна към единайсет сутринта, завари ме на вратата на студиото си и ми нареди да си вървя вкъщи. Бях срамежлива тогава — и сега съм си същата — и много горда, не бях научена да се моля, защото от раждането ми ме бяха глезили като царкиня, ала решимостта ми трябва да е била много голяма. Не се помръднах. След няколко часа фотографът излезе, хвърли ми гневен поглед и пое надолу по улицата. Като се върна от обяд, ме завари отново закована на същото място, притиснала апарата до гърдите си. „Добре де — промърмори победен, — но ви предупреждавам, девойче, че по никакъв начин няма да сте привилегирована със специално отношение. Който дойде тук, се подчинява безропотно и учи бързо, разбрано ли е?“ Кимнах утвърдително с глава, защото бях онемяла. Баба ми, майстор в сделките, прие благосклонно фотографската ми страст, при условие че щях да посвещавам не по-малко време и на учебните предмети, които по онова време бяха задължителни в мъжките колежи, включително латински и теология, понеже по нейно мнение това, което ми липсваше, не бяха умствени възможности, а дисциплина.