Исабель Альенде - Портрет в сепия

След като баба ми се отказа от опитите да ме изпрати в пансион и моите занимания с госпожица Пинеда добиха редовен характер, аз се почувствах много щастлива. Зададях ли въпрос, тази великолепна учителка, вместо да ми даде отговора, ми показваше как сама да го намеря. Научи ме да слагам ред в мислите си, да изследвам, да чета и да слушам, да търся алтернативни възможности, да решавам стари задачи по нов начин, да влагам логика във всеки спор. Научи ме, на първо място, да не се доверявам слепешката, да се съмнявам и да питам дори тогава, когато истината изглежда необорима, както например в случая с превъзходството на мъжа над жената, или на една социална класа над друга — идеите й бяха новаторски в тази патриархална страна, където индианците изобщо не се споменаваха, а слизането на човек само с едно стъпало надолу в обществената йерархия означаваше заличаването му от колективната памет. Тя беше първата интелектуалка, с която ме срещна животът, с цялата си интелигентност и образованост, Нивеа не можеше да се мери и на малкия пръст на моята учителка, тъй като, въпреки че се отличаваше с интуиция и великодушие и беше изпреварила с половин век своето време, тя никога не се представяше за интелектуалка, нито дори на прочутите вечеринки, организирани от баба ми, където привличаше вниманието със страстните си речи в защита на правото на жените на глас и с богословските си съмнения. Във външността си госпожица Пинеда съчетаваше всичко характерно за чилийската раса: това кръстосване на испански и индиански черти, което ражда ниски жени с широк ханш, чернооки, с тъмни коси, с високи скули и с тежка походка, като че ли стъпалата им са заковани за земята и те с усилие ги отлепват. Умът й беше рядкост за онова време и за жена с нейното социално положение — бе родена в южните райони, в отрудено семейство; баща й бил железничар и от осемте деца единствено тя завършила училище. Беше ученичка и приятелка на дон Педро Тей, собственика на книжарницата „Златен век“. Каталонец с груби обноски, но добродушно сърце, той я насочваше в четивата й и й заемаше или подаряваше книги, тъй като не беше по силите й да си ги купува. Във всяка размяна на мнения, колкото и банална да бе тя — Тей й противоречеше. Веднъж го чух да твърди например, че южноамериканците са гуляйджии — дай им само да прахосват, да се веселят и да лентяйстват, — но достатъчно бе госпожица Пинеда да се съгласи с него, за да вземе той незабавно противоположната страна и да уточни, че поне били по-добри от неговите сънародници, които ходели винаги навъсени и за най-малката дреболия се биели на дуел. При все че вечно споряха, двамата се разбираха отлично. Дон Педро Тей трябва да е бил с поне двайсет години по-възрастен от учителката ми, ала когато заговореха, разликата във възрастта се заличаваше — той се подмладяваше от жар, а тя ставаше по-изискана и по-мъдра.

За десет години Северо и Нивеа дел Валие дадоха на света шест деца и щяха да продължават да се плодят, докато броят на отрочетата им не достигнеше петнайсет. Познавам Нивеа от повече от двайсет години, през които съм я виждала неизменно с бебе в ръце; плодовитостта й би била истинско проклятие, ако тя не обичаше толкова много децата. „Какво ли не бих дала вие да образовате рожбите ми!“ — въздишаше Нивеа при срещите си с госпожица Матилде Пинеда. „Много са, госпожо Нивеа, а Аурора ми е предостатъчна“, отвръщаше моята учителка. Северо бе станал известен адвокат, един от най-младите изтъкнати представители на обществото и именит член на либералната партия. Не бе съгласен с политиката на президента — също либерал — по много въпроси и понеже не скриваше критиките си, не го поканиха да участва в правителството. Особеното му мнение го подтикна да основе след време дисидентска група, която през Гражданската война застана в опозиция, също като Матилде Пинеда и нейният приятел книжар от „Златен век“. Чичо ми имаше по-специално отношение към мен в сравнение с дузините други племенници край него — наричаше ме „осиновена дъщеря“ и ми разказваше как той ми е дал името Дел Валие, но когато го питах дали знае кой е истинският ми баща, ми отвръщаше уклончив: „все едно че съм аз“. Баба ми получаваше главоболие, щом се заговореше на тази тема, а обърнех ли се към Нивеа, тя ме препращаше към Северо. Нямаше излизане от този кръг.

— Бабо, не мога да живея с толкова тайни — казах веднъж на Паулина дел Валие.

— Защо? Децата с трудно детство стават велики личности — отвърна тя.