Исабель Альенде - Портрет в сепия

Когато Нивеа ни идваше на гости — всеки път бременна и в съпровод на цяла сюрия невръстни деца в ръцете на съответните бавачки, госпожица Матилде Пинеда се отдръпваше от черната дъска и докато прислужничките се заемаха с детския рояк, ние пиехме чай, а те двете се отдаваха на планове за едно по-справедливо и благородно общество. Въпреки че Нивеа не разполагаше с излишно време и средства, тя беше най-младата и най-активна измежду всички дами, членуващи в клуба на баба ми. Понякога посещавахме бившата й учителка, сестра Мария Ескапуларио, която управляваше приют за стари монахини, тъй като й бяха отнели правото да работи като възпитателка — професия, която тя така страстно обичаше, — понеже училищното настоятелство бе решило, че напредничавите й идеи не са препоръчителни за колежанките и че ще нанася по-малко вреда, като се грижи за изветрели старици, вместо да сее бунтарство в девическите умове. Сестра Мария Ескапуларио обитаваше малка килия в една стара паянтова сграда с прекрасна градина и тя винаги ни посрещаше там с благодарност, защото обичаше интелектуалните разговори, а в този приют те бяха невъзможно удоволствие. Носехме й книгите, които тя ни поръчваше и които купувахме от прашните рафтове в книжарницата „Златен век“. Подарявахме й също бисквити или сладкиши за чая, който тя приготвяше на преносим парафинен котлон и сервираше в нащърбени чаши. Зиме стояхме в килията; сестрата сядаше на единствения стол. Нивеа и госпожица Матилде се настаняваха на неудобното легло, а аз присядах на земята, но ако времето беше подходящо, се разхождахме из чудната градина сред вековни дървета, вити жасминови и розови храсти, камелии и всевъзможни други цветя, които растяха в такъв безпорядък, че смесването на аромати ме замайваше. Не изпусках и дума от разговорите им, при все че със сигурност едва ли съм разбирала много нещо от тях, ала никога по-късно в живота си не съм присъствала на толкова разгорещени дискусии. Шушукаха си някакви тайни, превиваха се от смях и говореха за всичко, освен за религия — от уважение към идеите на госпожица Матилде Пинеда, която твърдеше, че Бог е творение на хората, което им помага да държат в подчинение някои от себеподобните им и преди всичко жените. Сестра Мария Ескапуларио и Нивеа бяха католички, но нито едната, нито другата беше фанатично набожна, за разлика от болшинството хора край мен в онези времена. В Съединените щати религията почти не се споменаваше, затова пък в Чили тя присъстваше дори и на масата за хранене. Баба ми и чичо Фредерик ме водеха на църква от време на време, за да ни видят хората, понеже дори Паулина дел Валие с цялата си дързост и състояние не си позволяваше лукса да пропусне служба. Семейството и обществото не биха допуснали това.

— Католичка ли си, бабо? — я питах всеки път, когато отчаяно се опитвах да удължа разходката или четенето на книга и да отложа ходенето на църква.

— Смяташ ли, че в Чили е възможно човек да не е католик? — отвръщаше тя.

— Госпожица Пинеда не ходи на църква.

— И виж докъде е стигнала. С нейния ум можеше да е директор на училище, ако ходеше редовно на църква…

Противно на всички очаквания, Фредерик Уилямс свикна лесно с многолюдното семейство Дел Валие и с Чили. Червата му сигурно бяха от стомана, защото само в неговия корем не се завъдиха паразити от питейната вода и само той беше в състояние да изгълта няколко емпанадас 5 5 Тестени изделия в Чили с разнообразни, понякога доста пикантни плънки. — Б.пр. , без да се раздразни стомахът му. Нито един от познатите чилийци, с изключение на Северо дел Валие и дон Хосе Франсиско Вергара, не говореше английски — като чужд език образованите хора тук говореха френски, въпреки че в пристанищния град Валпараисо живееше многобройна британска колония. Затова на Уилямс не му остана нищо друго освен да научи испански. Госпожица Пинеда се зае да му дава уроци и след няколко месеца той вече можеше, макар и с усилие, да изразява мислите си на един завален, но разбираем испански език, беше в състояние да чете вестници и да общува в клуб „Единство“, където ходеше да играе бридж в компанията на Патрик Егон — американски дипломат, управляващ легацията на своята страна. Баба ми уреди да го приемат в клуба, тактично споменавайки аристократичния му произход, свързан с английския двор, който никой така и не си направи труд да проверява, понеже благородническите титли бяха премахнати още от времето на завоюването на независимостта и освен това достатъчно бе само да го погледне човек, за да повярва в родословието му. По принцип членовете на клуб „Единство“ принадлежаха на „известни семейства“ и бяха „хора с положение“; жените обаче нямаха право да прекрачват прага му. Ако самоличността на Фредерик Уилямс бъдеше разкрита, всеки един от онези достопочтени господа би му обявил дуел, за да измие срама, че е бил направен за посмешище от един бивш калифорнийски иконом, превъплътен в най-изискания, елегантен и начетен член на клуба, най-изкусния играч на бридж и несъмнено, един от най-богатите сред тях.