Исабель Альенде - Портрет в сепия

Пристигнахме в Чили една година по-късно, когато разклатеното материално състояние на баба ми отново се бе възправило на крака благодарение на спекулата със захар, осъществена от нея по време на Тихоокеанската война. Теорията й се бе оказала вярна: хората консумират повече захар в трудни времена. Пристигането ни съвпадна с гостуването на ненадминатата Сара Бернар в най-прочутата й роля — „Дамата с камелиите“. Знаменитата актриса обаче не успя да развълнува публиката така, както в останалите цивилизовани страни, тъй като лъже-набожното чилийско общество не се трогна пред туберкулозната куртизанка — всички приеха за съвсем нормална нейната жертва за любимия в името на благоприличието пред общественото мнение; така и не разбраха защо бе нужно толкова да се драматизират нещата и за какво беше тази посърнала камелия. Прославената актриса си тръгна с убеждението, че е посетила страна на безнадеждни глупаци — мнение, което Паулина дел Валие споделяше напълно. Баба ми се развява със свитата си из различни европейски градове, ала не осъществи мечтата си да посети Египет, тъй като с основание предположи, че няма да се намери камила, която да издържи тежестта й и щеше да й се наложи да обходи пирамидите пешком под слънце от течна лава. През 1886 бях на шест години, говорех на някаква смесица от китайски, английски и испански, но владеех четирите аритметични действия и бях невероятно веща в превръщането на френски франкове в английски лири, сетне в германски марки и накрая в италиански лирети. Бях престанала да хлипам по всяко време за дядо Дао и баба Елайза, но продължаваха редовно да ме спохождат мъчителните и необясними кошмари. В паметта ми имаше черна дупка — нещо опасно, което не смогвах да определя, непрестанно ме дебнеше; нещо непознато ме изпълваше с ужас особено на тъмно или сред много хора. Не понасях да съм заобиколена от човешка навалица, втурвах се да крещя като обсебена от нечестивия, а баба ми трябваше да ме приласкае в мечата си прегръдка, за да се успокоя. Щом се събудех изплашена, търсех спасение в леглото й и така помежду ни разцъфна близост, която — сигурна съм в това — ме избави от безумието и ужаса, в които иначе бих се погубила. Принудена да ме утешава, Паулина дел Валие неусетно се промени с всички, с изключение на Фредерик Уилямс. Постепенно стана по-търпелива и мила и дори свали няколко килограма, защото тичаше подире ми и бе толкова заета покрай мен, че забравяше за сладкишите. Мисля, че ме обожаваше. Няма защо да проявявам излишна скромност, тъй като тя ми е давала множество доказателства за това — помогна ми да израсна толкова свободна, колкото това бе възможно в онези времена, разпалвайки въображението ми и показвайки ми света. Не допускаше сантименталности и хленч — „не поглеждай назад“ бе един от нейните девизи. Правеше си шеги с мен — понякога доста неприятни, но аз се научих да й отвръщам достойно — и те придаваха цвят на нашите отношения. Един ден намерих в двора премазан от кола гущер, който бе престоял на слънцето няколко дни и се бе вкаменил, замръзнал завинаги в тъжния си вид на изтърбушено влечуго. Вдигнах го и го прибрах, без да знам защо, ала накрая му намерих прекрасно приложение. Бях седнала пред писалището и правех домашното си по аритметика, когато баба ми разсеяно влезе в стаята. Престорих се, че се давя в неудържима кашлица и тя приближи, за да ме потупа по гърба. Превих се на две, покрила лице с длани, и за ужас на клетата жена „изплюх“ гущера, който тупна в полата ми. Баба ми така се изплаши от гадинката, изскокнала от дробовете ми, че се олюля и седна, ала после се смя от сърце заедно с мен и скъта за спомен изсушеното животинче между страниците на една книга. Недоумявам защо тази толкова силна жена се боеше да ми каже истината за моето минало. Мисля си, че въпреки предизвикателното си отношение към условностите, тя така и не успя да превъзмогне предразсъдъците на своята класа. За да ме предпази от едно общество, което би могло да ме отхвърли, тя грижливо криеше, че една четвърт от кръвта във вените ми беше китайска, че майка ми произхождаше от нисшите класи и че всъщност аз бях незаконородено дете. Това е единственото нещо, за което бих могла да упрекна моята исполинска баба.

В Европа се запознах с Матиас Родригес де Санта Крус и дел Валие. Паулина не спази уговорката с баба Елайза Съмърс да бъде честна с мен и вместо да го представи като мой баща, каза, че е поредният чичо, един от многото, които всяко чилийско дете притежава, тъй като всеки родственик или приятел на семейството на достатъчна възраст, за да носи това прозвище с достойнство, автоматично бива наричан чичо или леля и затова аз винаги съм се обръщала с чичо Фредерик към добрия Уилямс. Узнах, че Матиас ми е баща няколко години по-късно, когато той се върна, за да издъхне в Чили, и сам ми го съобщи. Той не произведе особено впечатление върху мен — беше слаб, блед и добродушен; имаше младежки вид, когато седеше, но се състаряваше, щом опиташе да се раздвижи. Придвижваше се облегнат на бастун и винаги го придружаваше прислужник, който отваряше вратите пред него, обличаше му палтото, палеше цигарите му и му подаваше чашата с вода от масичката до леглото, тъй като му беше изключително трудно да си протегне ръката. Баба Паулина ми обясни, че този мой чичо страдал от артрит — мъчителна болест, която го правела крехък като стъкло, каза тя, и че трябвало изключително много да внимавам, когато съм близо до него. Години по-късно баба ми щеше да легне в гроба, без изобщо да разбере, че това, от което боледуваше най-големият й син, не беше артрит, а сифилис.