Исабель Альенде - Портрет в сепия

Баба ми Паулина се отдаде на обществена благотворителност, за да задуши завистта и злословието, породени от нейното богатство. Бе веща в това, тъй като най-ранното си възпитание бе получила в тази страна, където помощта към нуждаещите се е дълг за всяка състоятелна дама. Колкото по-големи жертви правеха за бедните, посещавайки болници, старчески домове, сиропиталища и бедняшки квартали, толкова повече уважение печелеха тези дами в обществото и точно затова се хвалеха наляво и надясно с милостивите си дела. И обратното — пренебрегването на този дълг предизвикваше толкова осъждащи погледи и укоризнени свещенически проповеди, че дори и Паулина дел Валие не бе способна да понесе чувството за вина и страхът от божие възмездие. И мен обучи в тези акции на състрадателност, но признавам, че всеки път изпитвах неудобство, щом пристигнехме с лъскавата си, препълнена с храна карета в някой беден квартал и двамата лакеи започваха да раздават подаръци на онези дрипави създания, които ни благодаряха с привидно смирение, ала в очите им гореше силна омраза.

На баба ми се наложи да организира образованието ми в домашни условия, тъй като аз изоставях с бягство всички религиозни училища, в които ме записваше. Роднините от семейство Дел Валие многократно я убеждаваха, че пансионът е единственото място, където щях да заприличам на нормален човек; твърдяха, че се нуждая от общуване с други деца, за да превъзмогна болезнената си стеснителност, и от твърдата ръка на монахините, за да се науча на покорство. „Доста си разглезила това момиченце, Паулина, нищо няма да излезе от нея“, казваха и баба ми най-сетне повярва в очевидното. Спях с Карамело до мен в леглото, четях и ядях каквото ми сърце пожелаеше, дните ми се изнизваха във фантазиране, без особен ред, тъй като никой край мен не си правеше труда да ми го наложи — с една дума казано, радвах се на едно доста щастливо детство. Не ми понасяха пансионите с мустакати монахини и рояк униформени девойчета, тъй като ми напомняха за моите тревожни кошмари с деца в черни пижами; не успявах да изтърпя и строгите правила, еднообразния режим и студа в тези колониални манастири. Не помня вече колко пъти все една и съща история се повтаряше от начало до край — Паулина дел Валие ме обличаше от глава до пети в бяло, със заплашителен тон ми изпяваше напътствията си, отнасяше ме почти на ръце и ме поверяваше с всичките ми багажи в ръцете на някоя яка послушница, сетне бегом се изнизваше толкова бързо, колкото теглото й позволяваше, пришпорена от угризения. Това бяха колежи за богаташки дъщери, където властваха подчинението и грозотата, а заветната цел бе да получим някакво образование, колкото да не сме съвсем боси, понеже лъже-фасадата на култура се ценеше на брачния пазар, но това образование не биваше в никакъв случай да е задълбочено, току-виж сме почнали да задаваме въпроси. Ставаше дума за огъване на личната воля в името на общото благо, за изграждане на добри католички, самоотвержени майки и послушни съпруги. Монахините започваха с дисциплиниране на телата ни — извор на суета и на други прегрешения — и не ни позволяваха да се смеем, да тичаме, нито да играем на въздух. Къпехме се веднъж месечно, покрити с дълги ризи, за да не излагаме срамотиите си пред очите на Бог, който бе навсякъде. Те изхождаха от вярването, че възпитание се вкоренява без милост и не пестяха суровост. Втълпяваха ни страх от Бога, от дявола, от всички възрастни, от дългата линия, с която ни удряха през пръстите, от острите камъчета, върху които трябваше да коленичим за разкаяние, от собствените ни мисли и желания, страх от самия страх. Никога не получавахме похвала, да не би да си вирнем носа, ала не жалеха наказанията, предназначени уж да закалят характера ни. Между дебелите зидове оцеляваха някак си моите униформени другарки, които носеха плитките си до болка изопнати и понякога скалпът им започваше да кърви така, както напуканите им от вечния студ ръце. Контрастът с домовете им, където им угаждаха като на принцеси през ваканциите вероятно ги е влудявал. Аз обаче не можех да понеса всичко това. Веднъж, със съучастничеството на градинаря, прескочих оградата и избягах. Не зная как стигнах сама до улицата на Армията Освободителка, където Карамело ме посрещна пощурял от радост, но Паулина дел Валие едва не получи инфаркт, щом ме видя с изкаляна рокля и подути очи. Прекарах няколко месеца у дома, докато под външен натиск баба ми не реши да повтори експеримента. Втория път се спотайвах цяла нощ в храстите на двора с намерение да умра от студ и глад. Представях си лицата на монахините и на семейството ми, когато открият моя труп, и плачех от жал за самата себе си — клетото момиче, мъченица на такава крехка възраст. На другия ден колежът извести Паулина дел Валие за моето изчезване и тя влетя като ураган да иска обяснения. Докато една послушница с пламнало лице ги отвеждаше двамата с Фредерик към кабинета на игуменката, аз се промъкнах от моето прикритие в храстите до каретата, която чакаше на двора, покатерих се, без да ме види кочияшът, и се свих под седалката. С общи усилия Фредерик Уилямс, кочияшът и игуменката успяха да покачат баба ми в колата — не спираше да крещи, че ако не съм се появила, щели да видят те коя е Паулина дел Валие. Когато излязох от убежището си, преди да пристигнем вкъщи, забрави за безутешните си сълзи, хвана ме за врата и ми хвърли един пердах, дето се проточи няколко пресечки. Добре че най-сетне Фредерик смогна да я успокои. Ала дисциплината не беше силната страна на баба ми и при мисълта, че не съм яла от предния ден и съм прекарала нощта на студа под открито небе, тя ме обсипа с целувки и ме заведе да ме почерпи със сладолед. В третия колеж, където се накани да ме записва, веднага ме изгониха, защото в събеседването с директорката я уверих, че съм виждала дявола и че той има зелени копита. Накрая баба ми се призна за победена. Северо дел Валие я убеди, че няма защо да ме подлага на изтезания, тъй като можех и вкъщи да получа нужното образование с частни учители. В детството ми взеха да нахлуват подред английски, френски и немски преподавателки, които една след друга бяха поваляни от замърсената вода в Чили и от безпричинните избухвания на Паулина дел Валие; злочестите жени се завръщаха в родните си страни с хронична диария и с лоши спомени. Образованието ми бе доста нередовно, докато в живота ми не влезе една изключителна чилийска учителка — госпожица Матилде Пинеда, която ме научи на всичко важно, което зная и досега, с изключение на здрав разум, тъй като самата тя бе лишена от такъв. Беше страстна идеалистка, пишеше философски стихове, които така и не успя да публикува, страдаше от нестихваща жажда за знания и притежаваше непримиримост към чуждите слабости, често присъща на силно интелигентните хора. Не търпеше мързела; изразът „не мога“ бе забранен в нейно присъствие. Баба ми я нае, защото се представяше като агностичка, социалистка и привърженичка на правото на глас за жените — три причини, поради които нито едно учебно заведение не я искаше. „Да видим дали ще поразклатите консервативната и патриархална лъже-набожност в това семейство“, изложи й очакванията си Паулина дел Валие, подкрепяна от Фредерик Уилямс и Северо дел Валие, които единствени съзряха дарованието на госпожица Пинеда, тъй като всички останали предричаха, че тя още повече щяла да подхрани чудовището, което вече растяло в мен. Лелите ми я окачествиха като „високомерна неудачница“ и предупредиха баба ми да държи настрана тази жена от долна класа, която искала да се родее с високопоставените особи, за каквито те самите се мислеха. Затова пък Уилямс, най-ожесточеният защитник на класовото разделение, когото съм познавала, не скри симпатиите си към нея. Шест дни в седмицата, без изключение, учителката се явяваше в седем часа сутринта на вратата на бабината ми къща, където я очаквах стегната в бели колосани дрехи, с изрязани нокти и току-що сплетени плитки. Закусвахме в малката трапезария, където се хранехме всеки ден, за разлика от голямата, използвана само при тържествени поводи, обсъждахме важните новини от вестниците, сетне провеждахме няколко часа редовни учебни занятия, а през остатъка от деня обикаляхме музеите или се отбивахме в книжарницата „Златен век“, където купувахме книги или пиехме чай с книжаря дон Педро Тей, посещавахме хора на изкуството, излизахме за наблюдение сред природата, извършвахме химически опити, четяхме приказки, пишехме стихове и поставяхме класически театрални пиеси, в които персонажите бяха фигури, изрязани от картон. Госпожица Пинеда подхвърли на баба ми идеята да основе дамски клуб, с който да се сложи ред в благотворителността и вместо на бедните да се даряват стари дрехи или излишъците от богаташките кухни, да се създаде фонд, управляван като банка, който да отпуска заеми на нуждаещите се жени, за да могат те да захванат малък бизнес — отглеждане на кокошки, шивашко ателие, обществена пералня с няколко корита, превоз на стоки с каруца — с една дума, да им се помогне да излязат от пълната нищета, в която тънеха те и децата им. На мъжете да не се отпускат заеми, каза госпожица Пинеда, защото те щели да ги прахосат за пиене, а и социалните мерки на правителството предвиждали помощи за мъжете, докато никой не се грижел сериозно за жените и децата. „Хората не искат подаръци, а да печелят достойно хляба си“, обясни учителката ми и Паулина дел Валие мигом я разбра и се отдаде на този проект със същия ентусиазъм, с който прегръщаше най-примамливите начинания, осигуряващи й още по-големи печалби. „С едната ръка здраво стискам каквото докопам, а с другата давам — така с един куршум убивам два заека — забавлявам се и умилостивявам небесата“, кикотеше се гръмогласно моята живописна баба. Тя доразви идеята на госпожица Пинеда като не само основа Дамския клуб, който ръководеше с обичайната си деловитост, а финансира и училища, амбулантни здравни консултации и дори организира система за събиране на залежалите, но все още годни за консумация продукти от пазара и от хлебарниците, и разпределянето им в сиропиталища и старчески домове.