Уилямс следеше отблизо бизнеса, за да може да съветва баба ми Паулина, и политиката, защото тя бе задължителна тема в светските разговори. Обявяваше се за консерватор, както почти всички в семейството, и изразяваше съжаление, че в Чили не съществува монархия както във Великобритания, защото демокрацията му се струваше простонародна и неефективна система на управление. По време на задължителните неделни обеди в дома на баба ми той спореше с Нивеа и Северо, които бяха единствените либерали в рода. При все че възгледите им се разминаваха, тримата питаеха взаимно уважение и мисля, че тайно се подиграваха на останалите членове на назадничавото семейство Дел Валие. В редките случаи, когато се срещаше с дон Хосе Франсиско Вергара, с когото би могъл да разговаря на английски, Фредерик Уилямс се държеше на почтително разстояние — това беше единственият човек, пред когото изпитваше боязън заради интелектуалното му превъзходство и вероятно единственият, който само за миг би могъл да разкрие предишното му битие на слуга. Предполагам, че мнозина се питаха коя съм аз и защо Паулина ме е осиновила, но пред мен тази тема не се обсъждаше; на семейните неделни обеди се събираха двайсетина братовчеди на различни възрасти и никой нито веднъж не ме попита кои са родителите ми — стигаше им това, че нося тяхната фамилия, за да ме приемат.
За баба ми се оказа по-трудно да свикне с Чили, отколкото за съпруга й, въпреки че нейното име и състояние й отваряха всички врати. Задушаваха я тесногръдието и фалша на това общество, тъгуваше по предишната свобода — неслучайно бе живяла над трийсет години в Калифорния, — но едва отворила за хора вратите на къщата си, тя застана начело на светския живот в Сантяго, защото действаше с класа и с много такт, тъй като й бе известно с колко омраза се гледаше в Чили на богаташите, особено когато те демонстрираха надменност. Сбогува се с лакеите в ливрея, каквито имаше в Сан Франсиско, и се обгради единствено със скромни прислужници, облечени в черни рокли с бели престилки. Сложи край на всякакви изхвърляния с фараоновски пиршества и се ограничи в уреждането на скромни тържества в семеен дух, за да не я обвинят в парвенющина или, не дай си, боже, да й лепнат етикета на новобогаташка — нямаше по-неприятно прозвище от това. Разполагаше, естествено, с великолепни каляски, с прекрасни коне и с частна ложа в Градския театър, даваща й достъп до зала и бюфет, където на отбраните гости сервираха сладолед и шампанско. Независимо от възрастта и от пълнотата си Паулина дел Валие налагаше модата, тъй като беше дошла направо от Европа и се предполагаше, че е на „ти“ с модния стил и тенденции. В това строго и затворено общество тя стана проводник на чуждоземните влияния: бе единствена в средата си, която говореше английски, получаваше книги и списания от Ню Йорк и Париж, поръчваше платове, обувки и шапки направо от Лондон и пушеше на публични места същите египетски цигари като сина си Матиас. Купуваше произведения на изкуството и поднасяше на гостите си невиждани блюда, защото дори и най-високопоставените семейства продължаваха да се хранят като недодяланите капитани от епохата на Конкистата: супи, яхнии, печено, боб и тежки колониални десерти. Първия път, в който баба ми поднесе гъши пастет и плато със сирена асорти, внесени от Франция, само господата, пребивавали в Европа, можаха да хапнат. При миризмата на камамбер и порт-салю 6 6 Видове френски сирена. — Б.пр.
, на една госпожа й се повдигна и трябваше да се изстреля тичешком към банята. В дома на баба ми си даваха среща хора на изкуството и млади писатели, мъже и жени, които представяха творбите си, разбира се, в рамките на обичайното класово деление, тъй като, ако съответното дарование не принадлежеше на бялата раса и не носеше известна фамилия, му трябваше изключителен талант, за да бъде поканено, тъй като в това отношение Паулина не се отличаваше от останалото чилийско знатно общество. В Сантяго интелектуалните вечеринки се провеждаха по кафенета и клубове в присъствието само на мъже, понеже се ширеше разбирането, че призванието на жените е да бъркат супата, а не да пишат поезия, с включването на жени творци в своя салон, баба ми въведе едно доста своеволно новаторство.
Животът ми се промени в къщата на улицата на Армията Освободителка. За пръв път след смъртта на дядо ми Дао Циен изпитвах стабилност, имах дом и постоянно местожителство, нещо подобно на крепост със здрави темели в земята. Превзех цялата тази крепост с взлом и не оставих неизследвано и незавладяно нито едно потайно кътче или ъгълче — не пренебрегнах дори покрива, където прекарвах часове, наблюдавайки гълъбите, нито слугинските помещения, въпреки изричната забрана кракът ми да стъпва там. Къщата заемаше огромна площ и имаше два входа от две различни улици — главният беше откъм улицата на Армията Освободителка, а този за прислугата — откъм гърба. Имаше няколко десетки салони, стаи, градини тераси, тайници, тавани и стълби. Имаше червен, син и златен салон, които се използваха само при тържествени поводи, а животът на семейството протичаше в една прекрасна кристална галерия със саксии от китайски порцелан, папрати и клетки с канарчета. В главната трапезария имаше стенописи в помпейски стил, които се разпростираха върху четирите стени; множество шкафове, където бяха изложени порцеланови и сребърни сервизи; свещник, който ронеше кристални сълзи, и широк прозорец, зад който окото намираше отмора в шадраван от мозайка в испански стил от времето на владичеството на маврите с непрестанно бълбукаща в него вода.
Читать дальше