Исабель Альенде - Портрет в сепия

— Или се побъркват… — подметнах аз.

— В рода Дел Валие не е имало луди за връзване, Аурора — само чудаци като във всяко уважаващо себе си семейство — увери ме тя.

Госпожица Матилде Пинеда се закле, че не знае нищо за родителите ми и добави, че не си струва да се кося за това, защото не било важно откъде идва човек на тази земя, а къде отива, но когато ми преподаваше генетиката на Мендел, призна, че съществуват разумни причини да търсим кои са предците ни. А ако баща ми е бил някакъв луд и се е забавлявал да обезглавява момиченца?

Революцията започна точно в деня, когато влязох в пубертета. Събудих се с нощница, изцапана с нещо като шоколад, затворих се засрамена в банята, за да се измия, и открих, че не става дума за аки, както мислех, а за кръв между краката ми. Хукнах ужасена да съобщя новината на баба ми, но както никога не я открих в царственото й легло — нещо странно за човек като нея, който ставаше обикновено по обяд. Затичах се надолу по стълбите, следвана от Карамело, който лаеше зад мен, нахълтах като подплашен кон в кабинета й и налетях на Северо и Паулина дел Валие — той бе облечен като за път, а тя носеше халат от лилав сатен, който й придаваше вид на епископ по време на страстната седмица.

— Умирам! — извиках и се хвърлих към нея.

— Моментът съвсем не е подходящ — отвърна баба ми сухо.

Вече години наред хората се оплакваха от управлението на страната, а от месеци насам се носеха слухове, че президентът Балмаседа се гласи да стане диктатор, като сложи край на едно петдесет и седем годишно зачитане на конституцията. Тази конституция бе създадена от аристократите с намерението да управляват вечно и даваше широки правомощия на правителството; когато властта се оказа обаче в ръцете на човек с различни идеи, висшите класи възроптаха. Всъщност Балмаседа бе светла личност с модерно мислене и съвсем не управляваше зле. При него образованието бе постигнало невиждан дотогава напредък; бе успял да запази чилийската селитра от чуждите компании, бе открил болници, разгърнал общественото строителство и особено това на железопътни линии, при все че се захващаше с повече неща, отколкото беше в състояние да завърши. Чили се беше утвърдила като всепризната военна и военноморска сила и се славеше като преуспяваща държава с най-стабилната монетна единица в Латинска Америка. Въпреки това аристокрацията не можеше да му прости, че е издигнал средната класа и възнамерява да управлява с нея, а пък духовенството не можеше да понесе отделянето на църквата от държавата, гражданския брак, заместил църковния, и закона, позволяваш в гробищата да се погребват покойници от всички вероизповедания. Преди хората не знаеха как да постъпват с телата на не-католиците, атеистите и самоубийците и много често ги и хвърляха в някое дере или в морето. Заради тези нововъведения жените масово се отдръпнаха от президента. Въпреки че нямаха политическа власт, управляваха в домовете си и упражняваха силно влияние. Средната класа, която Балмаседа бе покровителствал, също му обърна гръб, а той й отвърна с надменност, тъй като бе свикнал да командва и да му се подчиняват като всеки земевладелец по онова време. Семейството му притежаваше необятни земи, цяла провинция с всичките й гари, железопътни линии, села и стотици селяни. Мъжете от неговия род не се славеха като добродушни господари, а като тирани с желязна ръка, които спяха с оръжие под възглавницата и изискваха сляпо покорство от подчинените си. Може би по тази причина той се опита да управлява страната, сякаш тя беше негово собствено имение. Беше висок, снажен и мъжествен, с открито лице и благородна осанка, рожба на романтична любов, отраснал на коня с камшик в едната ръка и с пистолет — в другата. Беше учил в семинарията, но расото не му подхождаше; беше пламенен и суетен. Наричаха го „Рошавия“, защото често менеше прическата си, мустаците и бакенбардите. Хората злословеха по адрес на прекалено елегантните дрехи, които си поръчваше чак от Лондон. Вземаха на подбив високопарните му слова и изявленията за ревностна любов към Чили, мълвяха, че дотолкова се идентифицирал с отечеството, че не можел да си го представи управлявано от друг, и му приписваха думите „моя или ничия!“, когато говорел за родината. Годините, в които бе на власт, го бяха поставили в изолация и накрая той загуби своята уравновесеност и започна да се мята между двете крайности на маниакалността и на депресията. Но дори и сред най-големите си противници той се ползваше с името на добър държавник и на човек с безупречна честност, както повечето чилийски президенти, които, за разлика от тираните в други латиноамерикански страни, напускаха управлението по-бедни, отколкото го поемаха. Гледаше напред в бъдещето, мечтаеше да изгради велика нация, но съдбата му отреди да живее в края на една епоха и в упадъка на една партия, която прекалено дълго бе държала властта. Страната и светът се променяха, а либералният режим се бе корумпирал. Президентите сами определяха своя заместник, а гражданските и военните власти манипулираха изборите — управляващата партия неизменно печелеше благодарение на сполучливо наречената по този начин брутална сила. Гласуваха дори покойниците и разни мъртви души, и то винаги за кандидата, издигнат от управляващата партия, купуваха се избиратели, а тези, които се колебаеха, биваха сплашвани с тояги. Президентът се сблъскваше с безжалостна опозиция от страна на консерваторите, на някои дисидентски групи сред самите либерали, на духовенството в своята съвкупност и на преобладаващата част от пресата. За пръв път двете крайни сили в политическия спектър се обединиха в обща кауза: сваляне на правителството. Всеки ден на Оръжейния площад се събираха демонстранти от опозицията, които конната полиция разпръсваше с побой, а по време на последната обиколка на президента из провинциите войниците му трябваше да го бранят със саби от разгорещените тълпи, които го освиркваха и замеряха със зеленчуци. Посрещаше невъзмутимо тези прояви на недоволство срещу него, сякаш не съзнаваше, че нацията потъва в хаос. Според Северо дел Валие и госпожица Матилде Пинеда осемдесет процента от хората изпитваха омраза към правителството и най-разумното бе президентът да подаде оставка, защото напрежението ставаше непоносимо и всеки момент можеше да изригне като вулкан. Така и стана в онази януарска утрин на 1891 г., когато флотът обяви бунт, а Конгресът свали президента от власт.