Исабель Альенде - Портрет в сепия

— Позволете да ви обясня, госпожо — добавил Уилямс. — Не възнамерявам, естествено, да изпълнявам функциите на съпруг в сантиментален план. Нямам претенции и към вашето състояние, което ще е в пълна безопасност и вие ще предприемете необходимите законни мерки в тази връзка. Ролята ми до вас всъщност ще си остане същата — ще ви помагам във всичко, доколкото мога и в пълна дискретност. Предполагам, че в Чили, както и навсякъде по света, една самотна жена се сблъсква с много неудобства. За мен ще бъде чест да ви бъда опора.

— А какво ще спечелите от това интересно споразумение? — запитала Паулина, нескривайки язвителния си тон.

— От една страна, ще си спечеля уважение. От друга, признавам, че мисълта, че повече няма да ви видя, ме измъчва от мига, в който започнахте да кроите планове да заминете. Прекарах половината си живот край вас и съм свикнал с това.

Паулина останала безмълвна още безкрайно дълго време, прехвърляйки необикновеното предложение на своя прислужник в главата си. Така представено, имало вид на добра сделка с печалба и за двамата — той щял да се сдобие с положение в обществото и охолен живот, какъвто по никакъв друг начин не би могъл да постигне, а тя щяла да се облегне на рамото на един мъж, който, ако се вгледал човек, имал доста изискана външност. Всъщност приличал на истински английски благородник. Само при мисълта за реакцията на роднините си в Чили и за завистта на сестрите си, шумно се разсмяла.

— Но вие сте поне с десет години по-млад и с трийсет килограма по-лек от мен, не се ли боите, че ще ви се смеят? — подметнала тя, разтърсвана от смях.

— Ни най-малко. А вас не ви ли плаши мисълта да ви виждат в компанията на човек с моето положение?

— Нищо не ме плаши в този живот и обожавам да скандализирам околните. Какво е малкото ви име, Уилямс?

— Фредерик.

— Фредерик Уилямс… Чудесно име, направо аристократично.

— Съжалявам, но то е единственото аристократично нещо у мен, госпожо — отбелязал с усмивка икономът.

Една седмица по-късно баба ми Паулина дел Валие, новоизлюпеният й съпруг, фризьорът, бавачката, камериерките, един лакей, един прислужник и аз потеглихме с влак за Ню Йорк, съпроводени от всякакви багажерии и оттам започна презокеанското ни пътешествие под британски флаг. С нас беше и Карамело, който преминаваше през онзи особен период от кучешкото развитие, когато тези животни се отъркват с любовен плам във всичко по пътя си — в случая — лисичата кожа на баба ми. Пелерината й беше обшита с лисичи опашки по цялата дължина и Карамело, смутен от безразличието, с което тези опашки отвръщаха на влюбените му пориви, ги разпердушини със зъби. В изблик на ярост Паулина за малко да изхвърли и кучето, и пелерината през борда, но аз изпаднах в такава нервна криза от страх, че и двамата отърваха кожата. Баба ми обитаваше апартамент с три стаи, а Уилямс — друг такъв на отсрещната страна на коридора. Денем за развлечение тя не преставаше да яде, сменяше си тоалетите по всякакъв повод, обучаваше ме по аритметика, за да мога в бъдеще да се грижа за счетоводните й книги и ми разказваше историята на семейството, за да науча произхода си, без обаче нито веднъж да ми обясни кой точно бе баща ми, все едно се бях пръкнала в рода Дел Валие от въздуха. Попитах ли я за майка ми и баща ми, ме пресичаше, че са починали и че това няма значение, защото баба като нея ми е предостатъчна. В това време Фредерик Уилямс играеше бридж и четеше английски вестници досущ като останалите господа, пътуващи в първа класа. Беше си пуснал бакенбарди и буен мустак, чиито краища засукваше нагоре с помощта на брилянтин за повече тежест, и пушеше лула и кубински пури. Призна пред баба ми, че бил заклет пушач и че най-трудното в работата му като иконом било да се сдържа да не пуши пред хора; сега най-сетне можел да се наслаждава несмущаван на тютюна и да изхвърли на боклука ментовите бонбони, които купувал на едро и които направили на решето стомаха му. В онези времена, когато мъжете с положение имаха коремче и двойна брадичка, спортната и по-скоро слаба фигура на Уилямс бе рядкост във висшето общество, въпреки че безупречните му обноски бяха къде-къде по-убедителни от тези на баба ми. Вечер, преди да се запътят заедно към салона за танци, се отбиваха за лека нощ в каютата, която деляхме с бавачката. Представляваха незабравима гледка: тя — с прическа и грим, дело на фризьора й, празнично пременена, искряща от бижута като някакъв напращял идол, а той предрешен като изискан принц съпруг. Понякога надничах в салона и ги шпионирах омагьосана: Фредерик Уилямс успяваше да маневрира по дансинга с Паулина дел Валие с увереността на човек, свикнал да премества тежки товари.