Исабель Альенде - Портрет в сепия

— Аз съм твоята баба — поясни тя.

— Къде е истинската ми баба? — казват, че съм попитала.

— Аз съм истинската ти баба, Аурора. Другата ти баба замина задълго — ми обяснила Паулина.

Помня, че се втурнах да бягам, прекосих салона с купола, загубих се в библиотеката, попаднах в трапезарията и се пъхнах под масата, онемяла и объркана. Тя беше огромна, с плот от зелен мрамор и крака, резбовани с фигури на кариатиди, която никой не беше в състояние да помръдне. Скоро дотичаха Паулина дел Валие, Уилямс и няколко прислужници, решени с мили думи да ме накарат да се измъкна оттам, ала аз се стрелвах като невестулка, щом някоя ръка успееше да ме докопа. „Оставете я, госпожо, сама ще излезе“, предложи Уилямс, но след като минаха няколко часа и аз продължих да се укривам под масата, донесоха още един поднос със сладолед, една възглавница и едно одеяло. „Като заспи, ще я измъкнем оттам“, каза Паулина дел Валие, но аз не заспах, в замяна на това се изпиках клекнала, напълно осъзнаваща, че върша нещо нередно, но прекалено изплашена, за да потърся тоалетна. Останах под масата дори докато траеше вечерята на Паулина и от укреплението си виждах пълните й крака, малките пантофи от сатен, тесни за стъпалата, преливащи на гънки извън тях, и черните панталони на прислужниците, които сервираха. С неимоверно усилие тя се наведе няколко пъти и ми намигна, на което аз отвърнах, като сврях лице в коленете си. Умирах от глад, умора и желание да отида до тоалетната, ала бях толкова горда, колкото самата Паулина дел Валие и не се предадох лесно. Малко по-късно Уилямс подбутна към мен поднос с трети сладолед, бисквити и голямо парче шоколадов сладкиш. Изчаках го да се отдалечи и като се почувствах в безопасност, понечих да хапна, но колкото повече протягах ръка, толкова повече се отдалечаваше подносът, придърпван от иконома с помощта на един шнур. Когато най-сетне успях да си взема бисквита, се озовах извън убежището си, но тъй като в трапезарията нямаше никого, успях да изгълтам лакомствата на спокойствие и мигом да се върна под масата, щом чух шум. Същото се повтори няколко часа по-късно, на зазоряване, докато, преследвайки движещия се поднос, не стигнах до вратата, където ме очакваше Паулина дел Валие с жълтеникаво кученце, което положи в ръцете ми.

— Вземи, за теб е, Аурора. Това кученце също се чувства само и изплашено ми каза.

— Казвам се Лай-Минг.

— Името ти е Аурора дел Валие — отвърна тя твърдо.

— Къде е тоалетната? — попитах тихо, стискайки кръстосаните си крака.

Така започнаха отношенията ми с тази грамадна баба, която съдбата ми бе отредила. Настани ме в стая до нейната и ми разреши да спя с кученцето, което нарекох Карамело заради неговия цвят. През нощта се събудих от кошмара с децата в черни пижами и без да помисля, на два пъти се завтекох към легендарното легло на Паулина дел Валие по същия начин, по който бях връхлитала преди в леглото на моя дядо, за да се сгуша до него. Бях свикнала да ме посрещат здравите ръце на Дао Циен и нищо не ме успокояваше така, както неговият мирис на море и напевните китайски слова, с които ме успокояваше в полусън. Нямах представа, че обикновените деца не престъпват прага на спалнята на възрастните и още по-малко, че не се пъхат в леглата им; бях отраснала в тесен физически контакт, галена и целувана до безкрай от баба ми и дядо ми по майчина линия; не познавах друга утеха или отмора, освен прегръдката. Като ме видя, Паулина дел Валие ме изгони възмутено, а аз тихичко заскимтях и клетото кученце ми заприглася; сигурно сме изглеждали много нещастни, защото тя ни направи знак да приближим. Скочих в леглото й и сврях глава под чаршафа. Предполагам, че мигновено съм заспала, във всеки случай се събудих сгушена до едрите й гърди, излъчващи ухание на гардения, а кученцето спеше свито в краката ми. Със събуждането си сред флорентинските делфини и нимфи попитах къде са баба Елайза и дядо Дао. Търсих ги из цялата къща и в градината, сетне застанах до вратата в очакване да дойдат и да ме вземат. Това се повтаряше през цялата седмица въпреки подаръците, разходките и глезенето от страна на Паулина. В събота избягах. Никога не бях излизала сама на улицата и не можех да се ориентирам, ала инстинктът ми подсказа, че трябва да се спусна надолу по хълма и така стигнах до центъра на Сан Франсиско, където изплашена бродих в продължение на няколко часа, докато не съзрях неколцина китайци с каручка, натоварена с дрехи за пране, и не ги последвах на благоразумно разстояние, защото ми заприличаха на вуйчо ми Лъки. Вървяха към Китайския квартал — целият град даваше прането си там — и щом влязохме из познати места, се успокоих, въпреки че не знаех имената на улиците, нито адреса на баба ми и дядо ми. Бях стеснителна и прекалено изплашена, за да потърся помощ, и продължих да вървя без посока, водена от мириса на храна, звученето на познатата реч и вида на стотиците малки дюкянчета, покрай които толкова пъти бях минавала, хваната за ръката на дядо ми Дао Циен. По едно време умората ме повали, приседнах на прага на някаква стара сграда и заспах. Събудих се от разтърсването и ръмжащия глас на една старица с тънки, изрисувани с въглен вежди по средата на челото й, които придаваха на лицето й вид на маска. Извиках ужасена, но бе късно да се изплъзна, защото тя вече ме беше сграбчила с двете си ръце. Вдигна ме във въздуха, въпреки че аз се съпротивлявах, ритайки, и ме затвори в някаква противна стаичка. Там вонеше страшно и на мен ми призля от страх и от глад и започнах да повръщам. Нямах представа къде съм. Щом се посъвзех от повръщането, завиках дядо си с пълно гърло, а жената отново се появи и ми зашлеви две плесници, които ме оставиха без дъх; никога не ме бяха удряли и мисля, че изненадата ми бе по-голяма, отколкото самата болка. Заповяда ми на кантонски да си затварям устата или щяла да ме нашиба с бамбукова пръчка, сетне ме съблече, разгледа ме внимателно, особено устата, ушите и гениталиите, облече ми чиста риза и отнесе изцапаните ми дрехи. Останах отново сама в стаичката, която започна да потъва в мрак с помръкването на светлината в единствения отвор за проветряване.