Исабель Альенде - Портрет в сепия

Не познавам дядо ми Фелисиано Родригес де Санта Крус — бе починал няколко месеца преди аз да отида да живея в дома му. Получил апоплектичен удар, докато седял начело на масата по време на банкет в Ноб Хил вследствие на задавяне с еленов пай и френско червено вино. С общи усилия го вдигнали от земята и го положили в предсмъртна агония на един диван, с глава, красива като на арабски принц, отпусната в скута на Паулина дел Валие, която, за да му вдъхне кураж, повтаряла: „Не умирай, Фелисиано, помисли си само — вдовиците никой не ги кани… Хайде, дишай, човече? Ако дишаш, обещавам още днес да махна резето от вратата на моята стая.“ Разказват, че Фелисиано успял да се усмихне, преди сърцето му да се пръсне, обляно в кръв. Запазили са се многобройни портрети на този чилийски здравеняк с весел нрав и затова е лесно човек да си го представи приживе, защото никъде не позира за художника или фотографа — навсякъде изглежда като че ли е бил изненадан в непринуден жест. Смеел се широко, откривайки хищни като на акула зъби, ръкомахал, докато говорел, походката му била уверена и самонадеяна като на пират. След смъртта му Паулина дел Валие рухнала — повалила я такава депресия, че не могла да присъства нито на погребението, нито на многобройните събирания в почит на паметта му, организирани в града. Понеже и тримата им синове отсъствали, икономът Уилямс и семейните адвокати се заели с уреждането на погребалните формалности. Двамата по-малки синове пристигнали една седмица по-късно, ала Матиас се подвизавал в Германия и с извинения, свързани със здравето му, не се появил дори за да утеши майка си. За пръв път в живота си Паулина изгубила своето кокетство, апетита си и интереса към счетоводните книги; престанала да излиза и прекарвала дните си в леглото. Не допускала никой да я вижда в това състояние. Единствените свидетели на нейния плач били камериерките й и Уилямс, който се правел, че нищо не забелязва, и се ограничавал да бди над нея от благоразумно разстояние, за да може да й помогне, ако тя го призове. Един следобед тя случайно спряла пред голямото позлатено огледало, заемащо половин стена в нейната баня, и видяла отражението си. Била се превърнала в дебела и развлечена вещица със сбръчкано като на костенурка лице, обрамчено от несресана, посивяла коса. Извикала ужасено. Нито един мъж в света, и още по-малко Фелисиано заслужавал такава преданост, отсъдила тя. Била стигнала дъното и вече било време да се оттласне и да се издигне отново на повърхността. Залюляла камбанката, повикала камериерките си и им наредила да й приготвят банята и да доведат фризьора й. От този ден започнала да се съвзема от траура с желязна воля и без никаква чужда помощ, освен купищата сладкиши и продължителни вани. Нощта я заварвала с пълна уста във ваната, ала тя повече не заплакала. По Коледа излязла от уединението си с няколко килограма отгоре, но съвършено издокарана. С изненада установила, че в нейно отсъствие светът се е въртял и тя никому не е липсвала и това още повече я подтикнало окончателно да се възстанови. Нямало да позволи да я пренебрегват, решила, наскоро била навършила шейсет години и възнамерявала да живее още трийсет дори само за да лази по нервите на себеподобните си. Щяла да носи траур няколко месеца, това било най-малкото, което можела да направи в памет на Фелисиано, но и той самият не би одобрил, ако тя се превърнела в една от онези гръцки вдовици, които се самопогребвали зачернени в траур до края на дните си. Заела се да обмисля как да обнови гардероба си в пастелни тонове за следващия сезон и запланувана развлекателно пътешествие из Европа. Винаги била мечтала да посети Египет, но Фелисиано смятал, че в тази страна на пясъци и мумии всичко интересно се било случило преди три хиляди години. Сега, останала сама, тя можела да осъществи мечтата си. Скоро обаче си дала сметка за това колко променен бил животът й и колко малко я ценяло обществото в Сан Франсиско; цялото й състояние не стигало, за да изкупи вината си, че била с испаноезичен произход и акцентът й бил като на перачка. Както на шега бе предвиждала, никой не я канел вече, престанала да бъде първата в списъка на гостите за всички тържества, не я търсели да открива болници или паметници, името й не се споменавало повече из светските хроники, а в операта почти никой не я поздравявал. Били я изключили. От друга страна, било доста трудно да разширява бизнеса, защото без мъжа й нямало кой да я представлява във финансовите среди. Пресметнала съвсем точно авоарите си и установила, че синовете й харчели по-бързо, отколкото тя печелела, имала неизброими дългове, а преди смъртта си Фелисиано бил направил няколко неуспешни вложения, без да се посъветва с нея. Не била толкова богата, колкото мислела, но нямала никакво намерение да се предава. Повикала Уилямс и му наредила да наеме дизайнер, който да поднови салоните, майстор готвач — за да обсъди с него поредица банкети, които възнамерявала да даде по случай Нова година, туристически агент — за организиране на пътешествието до Египет, и шивач — за новите й тоалети. Била изцяло погълната от тези спешни мерки, насочени да я изведат от уплахата пред вдовството, когато в къщата се появило момиченце, облечено в рокличка от бял поплин, с дантелено боне и лачени обувки, хванато за ръката на една облечена в траур жена. Това били Елайза Съмърс и нейната внучка Аурора, която Паулина дел Валие не бе виждала от пет години.