Исабель Альенде - Портрет в сепия

След като чилийските войски победоносно влязоха в Лима през януари 1881 г., те се опитаха да наложат мир на претърпялото поражение Перу. Когато се поуталожиха варварските погроми от първите седмици, надменните победители оставиха контингент от десет хиляди души, за да контролират окупираната държава, а останалите се отправиха на юг, за да се закичат със заслужени лаври, пренебрегвайки с олимпийско безгрижие хилядите победени войници, които бяха успели да се укрият в планините, възнамерявайки оттам да продължат да воюват. Победата бе толкова съкрушителна, че генералите не допускаха, че перуанците ще продължат да ги държат в напрежение още цели три години.

Душа на тази упорита съпротива бе легендарният генерал Касерес, който по чудо бе избегнал смъртта и се бе оттеглил с люта рана в планините, за да възкреси здравите кълнове на доблест у една дрипава армия от войници призраци и насила събрани индианци и за да открие ожесточена партизанска война със засади и кървави схватки. Воините на Касерес — с парцаливи униформи, често боси и отчаяни, се биеха с ножове, копия, тояги, камъни и няколко старомодни пушки, но имаха предимството да познават терена. Добре бяха избрали бойното поле, където да се опълчат срещу дисциплинирания и въоръжен, въпреки че невинаги снабден с достатъчно провизии, противник, тъй като достъпът до тези стръмни зъбери бе по силите единствено на кондора. Криеха се по заснежените върхове, в пещери и падини, по брулени от вятъра бърда, където атмосферата бе толкова разредена, а самотата така необятна, че само те — чеда на планините — можеха да понесат трудностите. На чилийските войници им течеше кръв от ушите, припадаха поради недостиг на кислород и замръзваха в ледените урви на Андите. Докато те с мъка се изкачваха, защото сърцата им не бяха в състояние да понесат това усилие, индианците, родени във високите плата, се катереха като лами, метнали товар, равен на собственото им тегло, на гърба си, хранейки се единствено с горчивото месо на орлите и със зелена топка листа от кока, която предъвкваха в уста. Тази тригодишна война протече без примирия и военнопленници, но с десетки хиляди жертви. Перуанските сили спечелиха само една битка лице в лице с врага в едно село без стратегическо значение, отбранявано от седемдесет и седем чилийски войници, мнозина от тях болни от тиф. Защитниците на селото разполагали само със сто патрона на човек, но цяла нощ воювали с такава храброст срещу стотици перуански войни и индианци, че в безнадеждната утрин, когато били оцелели само трима стрелци, перуанските офицери взели да ги молят да се предадат, защото им се струвало недостойно да ги убият. Те не отстъпили, продължили да стрелят и загинали с щикове в ръка и с името на родината в уста. С тях имало три жени, които сганта туземци довлякла до окървавения площад, изнасилила и насякла на парчета. Една от жените била родила предната нощ в църквата, докато мъжът й се сражавал — накълцали и новороденото. Обезобразили труповете, разрязали коремите им, извадили вътрешностите и индианците ги изяли опечени на шиш, говореше се в Сантяго. Това зверство не бе нещо необичайно: варварщината се развихри еднакво в двете противникови страни на тази партизанска война. Окончателната победа на Чили и подписването на мирен договор станаха през октомври 1883 г., след разгром на частите на Касерес в една последна битка — по-точно сеч с ножове и щикове, която остави над хиляда убити на бойното поле. Чили отне три провинции от Перу. Боливия загуби единствения си излаз на море и бе принудена да подпише примирие с неопределен срок, което щеше да продължи двайсет години, преди да се подпише мирният договор.

Заедно с хиляди други ранени Северо дел Валие бе откаран с кораб до Чили. Докато мнозина умираха от гангрена или вследствие на тиф и дизентерия в импровизирани военни линейки, той можа да се възстанови благодарение на Нивеа, която, щом разбра какво се бе случило, се свърза с вуйчо си, министър Вергара, и не го остави на мира, докато той не се разпореди да издирят Северо, измъкна го от една болница, където редом с хиляди болни се намираше в бедствено състояние, и го транспортира при първа възможност до Валпараисо. Освен това той издаде специално разрешение на своята племенничка да влезе в заетия от военни район на пристанището и изпрати един лейтенант да й окаже помощ. Когато смъкнаха Северо дел Валие на носилка от кораба, тя не можа да го познае — беше отслабнал с двайсет килограма, потънал в мръсотия, приличаше на прежълтял труп с щръкнала коса, небръснат от няколко седмици, а в очите му се четеше ужас и безумие като у някой луд. Нивеа преодоля уплахата с онази воля на амазонка, която я подкрепяше за всичко в живота й, и го поздрави весело с думите: „Здравей, братовчеде, радвам се да те видя!“, на които Северо не успя да отвърне. При вида й почувства такова облекчение, че покри лицето си с ръце, за да не види тя сълзите му. Лейтенантът беше уредил транспорта и изпълнявайки предварително получената заповед, закара ранения и Нивеа направо в къщата на министъра на улица Виня дел Мар, където съпругата му бе приготвила стая. „Мъжът ми каза, че ще останеш тук, докато се изправиш на крака, синко“, уведоми го тя. Семейният лекар на министъра пусна в действие всички средства на медицината, за да го излекува, ала когато месец по-късно раната все не зарастваше, а Северо продължаваше да се бори срещу пристъпите на треска, Нивеа разбра, че душата му е болна от ужасите на войната и че единственият лек срещу многобройните угризения, които го измъчваха, бе любовта. Тогава тя реши да прибегне до крайни мерки.