Исабель Альенде - Портрет в сепия

Битката за Лима завърши в шест вечерта. През следващите дни, когато стана възможно да се преброят загиналите и ранените, стана ясно, че двайсет процента от войниците и от двете страни бяха загубили живота си в онези часове. Мнозина още щяха да намерят смъртта вследствие на инфектирани рани. Пригодиха набързо лазарети в едно училище и в палатки, пръснати в околността. Вятърът разнасяше миризмата на разложение на километри разстояние. Изтощени до краен предел, лекарите и фелдшерите преглеждаха новопристигащите, доколкото силите им позволяваха, но имаше над две хиляди и петстотин ранени в чилийските редици и най-малко седем хиляди от перуанските части. Струпваха ранените по коридорите и на двора, като ги оставяха да лежат направо на земята, докато дойдеше редът им. Най-тежките случаи минаваха първи, но понеже Северо дел Валие още не бе изпаднал в агония въпреки огромната загуба на сила, кръв и надежда, хората с носилките на няколко пъти го отминаваха, за да занесат други преди него. Същият войник, който го бе довлякъл на рамо до болницата, разряза ботуша му с ножа си, свали мократа му от пот риза и с нея пригоди своеобразен тампон за раненото ходило, защото не се намираха под ръка нито бинтове, нито лекарства, нито фенол за дезинфекция, нито опиум, нито хлороформ — всичко се бе изчерпало или затрило в суматохата на боя. „Разхлабвайте от време на време превръзката, за да не гангреняса кракът, лейтенанте“, посъветва го войникът. На раздяла му пожела късмет и му подари най-ценните си притежания: пакет тютюн и манерката с остатъка ракия. Северо дел Валие така и не разбра колко време прекара в онзи двор — може би един ден или пък два. Когато най-сетне го взеха, за да го занесат при доктора, беше в несвяст и обезводнен, но като го размърдаха, болката бе толкова силна, че начаса дойде в съзнание и силно изохка. „Потърпете, лейтенанте, най-страшното тепърва предстои“, рече един от тези, които го носеха. Озова се в голяма зала с посипан с пясък под, където от време на време няколко ординареца изсипваха още кофи пясък, за да попие кръвта, и пак в същите кофи отнасяха ампутираните крайници, за да ги изгорят навън на огромна клада, която изпълваше долината с мирис на изгоряло месо. Върху четири дървени маси, покрити с метални плоскости, се извършваха операциите на злочестите войници; на земята се виждаха съдини с обагрена в кръв вода, където изплакваха струпаните парцали, съдрани на ленти за превръзки — всичко бе покрито с мръсотия, пясък и стърготини. На една странична маса бяха разпръснати инструменти като за мъчение — клещи, ножици, триони, игли, — изцапани със засъхнала кръв. Виковете на оперираните отекваха наоколо и бе невъзможно да се диша от мириса на разлагаща се плът, повръщано и изпражнения. Лекарят се оказа преселник от Балканите, който излъчваше твърдостта, увереността и бързината на опитен хирург. Не се бе бръснал от два дни, очите му бяха зачервени от умора и беше препасал дебела кожена престилка, опръскана с прясна кръв. Той махна набързо скалъпената превръзка от крака на Северо и от пръв поглед установи, че има инфекция и взе решение за ампутация. Безсъмнено през тези дни бе отрязал много крайници, тъй като не трепна.

— Намира ли ви се алкохол, войнико? — запита с подчертан чуждестранен акцент.

— Вода… — примоли се Северо дел Валие с пресъхнал език.

— После ще пийнете вода. Сега ви е нужно нещо, което да ви замае, но тук не ни остана и капка алкохол — отвърна лекарят.

Северо посочи манерката. Лекарят го накара да изпие три големи глътки и в това време му обясни, че не разполага с упойка; с останалата течност поръси няколко парчета плат и почисти инструментите си, сетне направи знак на ординарците, които застанаха от двете страни на масата, за да държат пациента. Това е часът на истината за мен, успя да си каже Северо и се помъчи да извика образа на Нивеа в съзнанието си, та да не се пренесе в отвъдното със спомена за момичето, което бе изтърбушил с щик. Един фелдшер постави турникет и хвана здраво крака на височината на прасеца. Хирургът взе един скалпел, заби го на двайсет сантиметра под коляното и с ловко кръгово движение сряза месото до големия и малкия пищял. Северо дел Валие изрева от болка и припадна, ала ординарците не го пуснаха, а го приковаха с още по-голяма решителност към масата, докато лекарят с пръсти подвиваше нагоре месото, кожата и мускулите, оголвайки костите; после взе един трион и с три точни движения ги отряза. Фелдшерът издърпа прерязаните кръвоносни съдове от чукана и лекарят взе да ги връзва с невероятна сръчност, сетне постепенно разхлаби турникета и се зае да покрива с месо и кожа ампутираната кост, като зашиваше раната. Накрая превързаха набързо мястото и пренесоха Северо на ръце в един ъгъл, за да направят място на друг ранен, който виеше, докато го слагаха на операционната маса. Цялата операция бе продължила по-малко от шест минути.