Исабель Альенде - Портрет в сепия

Перуанските и боливийските бойни редици бяха съставени от шепа офицери, от контингент от редовни и зле въоръжени войници и от значителен брой туземци, докарани силом във войската, които нямаха представа за какво воюват и дезертираха при първия удобен случай. Чилийската армия в замяна на това наброяваше в болшинството си цивилни, които бяха толкова ожесточени, колкото и военните, сражаваха се с родолюбива страст и не се предаваха. Условията често бяха адски. По време на пустинния поход с мъка влачеха краката си сред облак солен прах, изнемогващи от жажда, потънали в пясъка до над глезените, под безмилостното и заслепяващо слънце, оцъклено над главите им, превити под товара на раниците и боеприпасите, сграбчили пушки, отчаяни. Вариолата, тифът и треската ги поразяваха — във военните болници лежаха повече болни, отколкото ранени в бой. Когато Северо дел Валие се включи във войската, сънародниците му държаха в окупация Антофагаста — единствената морска провинция на Боливия — и перуанските области Тарапака, Арика и Акна. През 1880 година почина в разгара на пустинните бойни действия, покосен от мозъчен удар, чилийският министър на войната и на флота, с което в правителството настъпи пълно объркване. В крайна сметка президентът назначи на негово място цивилен — дон Хосе Франсиско Вергара, вуйчото на Нивеа, който бе неуморен пътешественик и ненаситен читател, и на когото съдбата отреди на четирийсет и шест годишна възраст да грабне меча и да застане начело на военните действия. Той бе един от малцината, които първи осъзнаха, че докато Чили напредваше в завоевателните си стремежи на север, на юг Аржентина тихомълком им отмъкваше Патагония, незабелязана от никого, защото тези територии се смятаха за толкова ненужни, колкото и луната. Вергара беше блестящ, с елегантни обноски и великолепна памет, с всестранни интереси — от ботаниката до поезията; беше неподкупен и напълно лишен от политически амбиции. Начерта военната стратегия със същата прецизност, с която управляваше сделките си. За всеобща изненада и въпреки скептицизма на униформените поведе чилийските войски право към Лима. Както каза неговата племенница Нивеа: „Войната е прекалено сериозно нещо, за да се поверява на военни“. Тази фраза излезе от семейния кръг и се превърна в един от онези бисери, които образуват съкровищницата от военни анекдоти на всяка страна.

В края на същата година чилийците се подготвиха за окончателно щурмуване на Лима. Северо дел Валие воюваше вече единайсет месеца, затънал в кал, кръв и безчовечна диващина. През това време споменът за Лин Съмърс бе избледнял, вече не сънуваше нея, а насечените тела на бойците, с които бе споделял дажбата си предишния ден. Войната беше преди всичко дълъг марш и търпение; миговете на бой носеха почти облекчение насред тягостното очакване в бойна готовност. Паднеше ли се сгоден случай да седне и изпуши една цигара, той използваше момента да драсне няколко реда на Нивеа в обичайния приятелски тон, с който винаги се обръщаше към нея. Не говореше за любов, но постепенно си даваше сметка, че тя ще бъде единствената жена в живота му и че Лин Съмърс не бе нищо повече от една дълго продължила илюзия. Нивеа му пишеше редовно, въпреки че не всичките й писма стигаха до него: разказваше му за семейството, за живота в града, за редките срещи с вуйчо й Хосе Франсиско и за книгите, които той й препоръчвал. Говореше му също за духовното преобразуване, което я разтърсвало цялата, как се отдръпвала от някои католически ритуали, струващи й се проява на езичничество, и как търсела корените на една по-скоро философска, отколкото догматична християнска вяра. Безпокояла се, че захвърлен в един груб и жесток свят, Северо можел да изгуби връзка с душата си и да стане неузнаваем. Не можела да понесе мисълта, че го принуждавали да убива. Мъчела се да не мисли за това, ала разказите за пронизани с нож войници, за обезглавени трупове, за поругани жени и за деца, набучени на щикове, не се забравяли. Дали Северо участвал в тези издевателства? Дали един мъж, който бил станал свидетел на такива жестокости, щеше да е способен да се върне към мирния живот, да се превърне в съпруг и баща на семейство? Дали тя щеше да може да го обича въпреки всичко? Северо дел Валие си задаваше същите въпроси, докато полкът му се стягаше за атака на няколко километра от столицата на Перу. В края на декември чилийските сили бяха готови за действие в една долина южно от Лима. Бяха се подготвили старателно с многобройни попълнения, мулета, коне, боеприпаси, провизии и вода, с няколко ветрохода за прехвърляне на частите и освен това с четири пътуващи лазарета с шестстотин легла и с два кораба, превърнати в лечебници под флага на Червения кръст. Един от командирите пристигна пеш, запазил бригадата си невредима, след като я бе превел през безкрайни тресавища и планински върхари; яви се като могулски княз, съпровождан от свита от хиляда и петстотин китайци с техните жени, деца и добитък. При вида им Северо дел Валие реши, че е в плен на видение, в което целият Китайски квартал се бе изнесъл от Сан Франсиско, за да се погуби в тази война заедно с него. Живописният командир бе събирал тези китайци по пътя — ставаше дума за преселници, които работеха в условията на робство и озовали се между два огъня и без определени пристрастия към нито една от враждуващите страни, бяха решили да се присъединят към частите на чилийците. Докато за християните се отслужи литургия преди боя, азиатците организираха своя церемония, а след това военните капелани поръсиха всички със светена вода. „Като че ли участваме в някакъв гротесков спектакъл“, написа този ден Северо на Нивеа, неподозирайки, че това е последното му писмо. Като окуражаваше войниците и лично ръководеше работите по натоварването на десетки хиляди мъже, животни, оръдия и провизии, министър Вергара прекара деня на крак от шест сутринта, сетне под палещото слънце и чак до късна нощ.