Исабель Альенде - Портрет в сепия

Кошмарът ми е в черно и бяло, тих и безмилостен, непобедим във вечността. Допускам, че вече разполагам с достатъчно информация, за да разбуля загадката на скрития му смисъл, но той не престана да ме измъчва. Заради сънища си аз съм различна така, както някои хора, които, поради вродено страдание или недъг, трябва да полагат постоянно усилие, за да водят нормален живот. При тях белезите са видими, при мен те са недоловими за окото, но съществуват, мога да сравня кошмара си с пристъпи на епилепсия, които връхлитат болния внезапно и го разстройват. Вечер си лягам със страх, не знам какъв ще бъде сънят ми, нито как ще се събудя на сутринта. Опитах различни средства срещу нощните демони — от портокалов ликьор, подсилен с няколко капки опиум, до хипноза и други чародейства, но нищо не е в състояние да ми осигури спокоен сън, с изключение на обичан човек до мен. Да спя в нечии любящи прегръдки, е единственият сигурен лек, открит досега. Трябвало да се оженя, ме съветват всички, но веднъж го сторих и се провалих, не мога отново да изкушавам съдбата. Трийсетгодишна и без съпруг — аз съм нещо като призрак, към когото приятелките изпитват съжаление, при все че вероятно някои завиждат на моята независимост. Не съм сама, имам тайна любов без обвързаности и условности, която би породила скандал навсякъде, и особено много в тази страна, където съдбата ни е отредила да живеем. Не съм стара мома, нито вдовица, нито разведена, живея в неопределеното пространство на „разделилите се със съпруга си“, където се озовават злочестите жени, предпочели да понесат присъдата на обществото пред живота с мъж, когото не обичат. А и как иначе би могло да бъде в Чили, където бракът е вечен и неумолим? Понякога, в някоя от онези възхитителни утрини, когато тялото на моя любим и моето, влажни от пот и лениво отпуснати в споделения сън, още лежат в онова полусъзнателно състояние на всепроникваща нежност, щастливи и доверчиви като заспали деца, се изкушаваме да говорим как ще се оженим и ще заминем някъде, в Съединените щати например, където има толкова място и никой не ни познава, за да заживеем заедно като всяка нормална двойка, ала после слънцето, напекло в прозореца, ни събужда и ние не споменаваме повече за това, защото знаем, че няма да можем да живеем другаде, освен в това Чили на геологически катаклизми и човешки несъвършенства, но и на сурови вулкани и заснежени върхове, на вековечни езера, осеяни с изумруди, на пенливи реки и дъхави гори — страна, издължена като лента, отечество на бедни и все още чистосърдечни хора въпреки многобройните злоупотреби от всякакъв вид, на които са били подлагани. Нито то може да си отиде, нито аз ще се изморя да го снимам. Бих искала да имам деца, не отричам, но най-сетне се примирих с мисълта, че никога няма да стана майка — не съм безплодна, плодовита съм в друг смисъл. Нивеа дел Валие смята, че хората не се определят според възпроизводителната им способност — звучи иронично точно в нейните уста, тъй като тя е родила над дузина деца на този свят. Но тук не е мястото да говоря за мен, нито за моя любим, а за събитията, които са ме направили такава. Разбирам, че записвайки моите спомени, върша предателство спрямо други хора, но това е неизбежно. „Помни, че мръсните ризи не се излагат на показ“, повтаря Северо дел Валие, който, като всички нас, е израснал с тази повеля. „Пиши честно и не се притеснявай за чувствата на другите, защото, каквото и да напишеш, ще те мразят“, ме съветва от своя страна Нивеа. И така, да продължим.

Безсилна да надвия кошмара си, поне се опитвам да извлека полза от него. Забелязала съм, че след неспокойна нощ съм някак замаяна и същевременно с изострена чувствителност — най-благодатното състояние за творчество. Най-хубавите си снимки съм направила в такива дни, когато единственото ми желание е да се скрия под масата както в първите дни от живота ми в дома на баба Паулина. Сънят с децата в черни пижами ме отведе до фотографията — сигурна съм в това. Когато Северо дел Валие ми подари фотоапарат, първото нещо, което ми хрумна, бе, че ако успеех да снимам моите демони, щях да съм способна и да ги сразя. На тринайсет години направих много опити в тази насока. Изобретих сложни системи от колелца и шнурове с цел да се задейства апаратът, докато аз спя, ала накрая приех очевидното: тези зловещи създания бяха недосегаеми за напредъка на техниката. Наблюдаван със задълбочено внимание, и най-обикновеният предмет или тяло се превръщат в нещо свято. Фотоапаратът е способен да разкрие тайни, които невъоръженото око или умът не успяват да доловят, всичко е преходно, с изключение на това, което е запечатано в кадър. Фотографията е упражнение на способността за наблюдение, а резултатът е винаги въпрос на късмет — сред десетките хиляди негативи, издули няколко кашона в моето студио, има съвсем малко с изключителна стойност. Вуйчо ми Лъки Циен би почувствал разочарование, ако узнаеше, че неговият дъх ми е донесъл толкова малко късмет в работата. Фотоапаратът е прост уред, дори и човек без дарба е в състояние да работи с него; предизвикателството се състои в това: с апарата да се създаде онова съчетание от истина и красота, наречено изкуство. Това дирене е преди всичко духовно. Аз търся истина и красота в прозрачността на есенен лист, в съвършените очертания на някоя раковина на плажа, в извивките на женския гръб, в тъканта на стар дървесен ствол, но също и в други, изплъзващи ни се проявления на действителността. Понякога, докато проявявам някоя сцена в тъмната стаичка, се разкрива душата на даден човек, чувствата от някое събитие или пък изначалната същност на някой предмет — тогава благодарност избликва от гърдите ми и аз давам воля на сълзите си, неспособна да устоя. Ето, към такова проявление се стреми моят занаят.