Исабель Альенде - Портрет в сепия

В замяна на това майка ми Лин Съмърс може да се види на множество снимки, които успях да изтръгна от забравата с упорство и с помощта на добри приятели. Преди няколко години отидох в Сан Франсиско, за да се запозная с вуйчо ми Лъки и тръгнах да обикалям стари книжарници и фотографски ателиета в търсене на календари и пощенски картички, за които тя бе позирала; вуйчо ми Лъки продължава и досега да ми изпраща от тях всеки път, когато открие някои нови фотографии. Майка ми е била много красива — това е всичко, което мога да кажа, тъй като и нея не разпознавам на тези снимки. Естествено е да не си я спомням, защото е издъхнала при моето раждане, ала жената от календарите ми е съвсем чужда, не съм взела нищо от нея, не успявам да си я представя като моя майка, а единствено като игра на светлини и сенки върху хартията. Човек трудно би повярвал също, че тя е сестра на вуйчо ми Лъки — той е късокрак китаец с едра глава и простоват вид, но е много добър човек. Аз приличам повече на баща си, наследила съм неговите испански черти и за съжаление съм взела много малко от расата на моя невероятен дядо Дао Циен. Ако той не беше най-ясният и траен спомен в моя живот, най-старата любов, в която се разбиват всички мъже, които по-късно познах, тъй като никой не може да се сравни с него, нямаше да повярвам, че във вените ми тече китайска кръв. Дао Циен винаги живее в мен. И сега го виждам: строен, напет, винаги безупречно облечен, с посивяла коса, кръгли очила и дръпнати очи, излъчващи безгранична доброта. В спомените ми е неизменно засмян, а понякога го чувам да пее на китайски. Той е край мен и с мен, напътства ме, както е поръчал на баба Елайза да върши това след неговата смърт. Има техен дагеротип от младостта им, преди да се оженят — тя е седнала на стол с висока облегалка, а той стои изправен зад нея; и двамата са облечени по американската мода от онези времена и гледат втренчено във фотоапарата пред тях с едва доловима сянка на страх. Тази снимка, която най-сетне успях да открия, за да я съхраня, седи на нощното ми шкафче и е последното, което виждат очите ми, преди да изгася вечер лампата, ала съжалявам, че тя не беше с мен в детството ми, когато толкова силно се нуждаех от присъствието на тези мои баба и дядо.

Откакто се помня, ме измъчва един кошмар. Картините от този натрапчив сън измъчват съзнанието ми с часове, вгорчавайки дните и душата ми. Повтарят се в една неизменна последователност — аз вървя по безлюдните улици на непознат екзотичен град, хваната за някого, чието лице така и не успявам да зърна, виждам единствено краката му и върховете на лъснатите обувки. Изведнъж ни връхлита ръката на рояк деца, облечени в черни пижами, които заиграват свирепо хоро около нас. Тъмно петно, може би кръв, се разстила по паважа, а кръгът от деца неумолимо и все по-заплашително се стеснява около човека, който ме води за ръка. Те ни притискат, блъскат, дърпат, разделят — аз търся приятелската ръка, ала напипвам празно пространство. Викам без глас, свличам се безшумно и тогава се събуждам с обезумяло сърце. Понякога прекарвам цели дни в мълчание, изтерзана от спомена за съня, мъчейки се да проникна в напластената тайна, която го обгръща, с надеждата да открия някоя дребна, незабелязана дотогава подробност и тя да ми даде ключ към неговия смисъл. В такива дни страдам от своеобразна студена треска, която сковава тялото и ума ми като в леден затвор. Точно в това състояние на парализа съм прекарала първите седмици в дома на Паулина дел Валие. Била съм на пет години, когато ме отвели в голямата къща в Ноб Хил, без никой да си направи труда да ми обясни защо така и изведнъж животът ми се преобръща толкова драматично, къде са баба ми Елайза и дядо Дао, коя е тази внушителна госпожа, отрупана с накити, която просълзена ме наблюдава от своя трон. Тичешком съм се скрила под една маса и съм останала свряна там като пребито куче, ми разказаха по-късно. По това време Уилямс бил иконом на семейство Родригес де Санта Крус — трудно е да си го представя сега — и на следващия ден му хрумнало решение — поставили храна за мен в поднос, вързан с въже за единия край и издърпвали подноса малко по малко, а аз съм се влачела след него, докато гладът ми надделял и те успели да ме измъкнат от убежището ми. Ала всеки път, когато съм осъмвала с кошмара, отново съм се скривала под масата. Това продължило една година, докато сме се преместили в Чили — покрай бъркотията около пътуването и настаняването ни в Сантяго тези видения изчезнали.