Исабель Альенде - Портрет в сепия

— За това ще говорим по-късно, засега ме остави да те посрещна с „добре дошъл“. Чака ни кола — прекъсна го тя.

Щом нагласиха багажа в колесницата, Нивеа нареди на кочияша да кара бавно по крайбрежната улица, така щяха да имат време да си поговорят, преди да стигнат до къщата, където цялото семейство го очакваше.

— Държах се жестоко с теб, Нивеа. За свое оправдание мога единствено да кажа, че никога не съм искал да страдаш — промълви Северо, не смеейки да я погледне.

— Признавам, че направо побеснях, Северо, с мъка си прехапах езика, за да не те прокълна, но вече не ти се сърдя. Мисля, че си страдал повече от мен. Искрено съжалявам за случилото се с жена ти.

— Откъде знаеш какво се е случило?

— Получих телеграма, беше подписана от някой си Уилямс.

Първата реакция на Северо дел Валие бе на гняв: как си позволяваше този иконом да се меси в личния му живот, ала сетне го обзе чувство на благодарност, защото телеграмата му спестяваше болезнени обяснения.

— Не се надявам да ми простиш, единствено — да ме забравиш, Нивеа. Повече от когото и да е друг ти заслужаваш да бъдеш щастлива…

— Кой ти е казал, че желая да бъда щастлива, Северо? Надали бих използвала тази дума, за да опиша бъдещето, към което се стремя. Мечтая за интересен живот, изпълнен с приключения, различен, увлекателен, с една дума, за всичко друго, но не и за щастлив живот.

— Ах, чудесно е, че почти не си се променила, братовчедке! Така или иначе, след няколко дни ще марширувам с войската към Перу и, да си кажа правото, се надявам да умра както съм с униформата, защото животът ми вече няма смисъл.

— А дъщеря ти?

— Виждам, че Уилямс те е осведомил за всички подробности. Каза ли ти също, че не аз съм бащата на това момиченце? — попита Северо.

— Кой е той?

— Няма значение. Пред закона тя е моя дъщеря. Дядо й и баба й се грижат за нея и няма да й липсват пари, погрижил съм се да е добре осигурена.

— Как се казва?

— Аурора.

— Аурора дел Валие… хубаво име. Постарай се да се върнеш невредим от фронта, Северо, защото, когато се оженим, това момиченце с положителност ще се превърне в първата ни дъщеря — каза Нивеа, изчервявайки се.

— Какво каза?

— Чакала съм те през целия си живот и мога още да почакам. Няма защо да бързаме. Имам още доста неща да свърша, преди да се оженя. Аз работя.

— Работиш? Но защо? — възкликна възмутено Северо, защото нито една жена в неговото и в семействата, които познаваше, не работеше.

— За да се уча. Вуйчо ми Хосе Франсиско ме нае, за да подредя библиотеката му и ми разрешава да чета всичко, което пожелая. Спомняш ли си за него?

— Познавам го бегло, той ли се бе оженил за жена с наследство и живее в дворец във Виня дел Мар?

— Той е, роднина е на майка ми. Не познавам по-учен и по-добър мъж от него, въпреки че ти си още по-добър — засмя се тя.

— Не ми се подигравай, Нивеа.

— Красива ли бе жена ти? — запита тя.

— Много красива.

— Ще трябва да преживееш траура, Северо. Войната може да ти помогне. Казват, че красивите жени не се забравят, но се надявам да свикнеш да живееш без нея, дори и без да успееш да я изтриеш от паметта си. Ще се моля отново да се влюбиш и дано да бъде в мен… — промърмори Нивеа и взе ръката му.

Тогава Северо дел Валие усети непоносима болка в гръдния кош, сякаш копие прободе ребрата му и от устните му се изтръгна ридание, последвано от неудържим плач, който го разтърсваше целия, докато, хълцайки, той повтаряше името на Лин, Лин, хиляда пъти Лин. Нивеа го притисна до гърдите си, сплела слабите си ръце около него, и започна утешително да го потупва по гърба като малко дете.

Започнала по море, Тихоокеанската война се прехвърли и на сушата в ръкопашен бой, с натъкнати щикове и със саби в най-безводната и безмилостна пустиня на света, в районите, които днес образуват Северно Чили, но преди бяха принадлежали на Перу и Боливия. Перуанската и боливийската армии бяха слабо подготвени за такава война, бяха малочислени, зле оборудвани, а снабдяването им толкова издишаше, че някои битки и стълкновения се решаваха от само себе си поради липса на питейна вода или пък, защото колелата на каруците, натоварени със сандъци с патрони, затъваха в пясъка. Чили беше страна с експанзионистични амбиции, със здрава икономика, с най-добрата ескадра в Южна Америка и с над седемдесетхилядна армия. Славеше се с гражданско управление в един континент, където владееха необразовани каудильоси, системна корупция и кървави революции. Твърдият чилийски характер и здравите институции будеха завист у съседните държави; чилийските училища и университети привличаха чуждестранни преподаватели и студенти. Влиянието на английски, немски и испански преселници бе пооблагородило невъздържания креолски темперамент. Войската се възпитаваше в прусашки дух и не знаеше що е мир, тъй като в годините преди Тихоокеанската война с оръжие в ръка бе воювала срещу индианците на юг, в областта, наречена Ла Фронтера, понеже дотам бе стигнала цивилизаторската ръка, а отвъд тази граница се простираше непредвидимата територия на коренните жители, където доскоро се бяха осмелявали да припарят единствено мисионерите йезуити. Храбрите араукански бойци, борещи се без отдих още от времето на Конкистата, не се огъваха пред куршумите, нито пред най-ужасните жестокости, но падаха безпомощно покосени от алкохола. В битките с тях чилийските войници се бяха тренирали в жестокост. Те бързо взеха страха на перуанци и боливийци, тъй като се прочуха като кръвожаден враг, чийто нож и дъжд от куршуми не знаеше пощада дори за ранените и пленниците. Там, където минеха, чилийците сееха такъв ужас и омраза, че предизвикваха международната ненавист, отприщвайки безкрайна серия от призиви и дипломатически спорове и пораждайки настървена решимост у противника да се съпротивлява до смърт, понеже и да се предадеше, нямаше да има милост за него.