Исабель Альенде - Портрет в сепия

Пълна тишина посрещна тайнството на смъртта и за известно време — бе невъзможно да се измери колко — почакаха неподвижни духът на Лин да се възнесе. Северо усети един протяжен вой, надигащ се из недрата на самата земя, пронизващ го от петите до устата, но неспособен да се излее навън. Викът завладя дълбините на съществото му, изпълни го целия и избухна мълчаливо в главата му. Застина, коленичил до леглото, зовейки Лин без глас, невярващ на съдбата, която в един миг му бе отнела бленуваната толкова години жена, отнасяйки я точно тогава, когато той вярваше, че тя най-сетне е негова. Цяла вечност по-късно усети, че някой докосва рамото му и видя помръкналите очи на Дао Циен — „хайде, хайде“, стори му се, че мълви той, а зад него съзря Елайза и Лъки, които ридаеха прегърнати си каза, че е като натрапник в скръбта на това семейство. Сетне се сети за момиченцето. Олюлявайки се като пиян, тръгна към сребърната люлка, взе малката Аурора в ръце, отнесе я до леглото и я доближи до лицето на Лин, за да се сбогува с майка си. После седна, като я държеше в скута си и безутешно я залюля.

Като разбра, че Лин Съмърс е издъхнала, Паулина дел Валие изпита прилив на радост и нададе победоносен вик, който срамът от подобно недостойно веселие бързо охлади. Винаги бе желала дъщеря. Още през първата си бременност бе мечтала за момиче, което да носи нейното име, Паулина, и да се превърне в най-добрата й приятелка и другарка. След появата на всеки един от тримата й синове се бе чувствала измамена, ала сега, достигнала зрелостта, мечтаният дар й се поднасяше наготово — внучка, която щеше да отгледа като дъщеря, създание, на което щеше да поднесе всички блага, които обичта и парите могат да осигурят, мислеше тя, някой, който щеше да бъде до нея на старини. След като Лин Съмърс бе излязла от играта, тя можеше да получи детето от името на Матиас. Празнуваше този непредвиден щастлив обрат на съдбата с чаша горещ шоколад и три сметанови сладки, когато Уилямс й напомни, че по закон малката се води дъщеря на Северо дел Валие и той единствен има право да решава нейното бъдеще. Още по-добре, заключи Паулина, защото племенникът й поне е тук, докато да докара Матиас от Европа и да го убеди да изиска дъщеря си, бе задача, за която бе потребно много време. И за миг не бе помислила, че реакцията на Северо, когато му изложи плановете си, може да бъде различна от очакваната.

— По закон ти си бащата и още утре можеш да донесеш момиченцето вкъщи — каза Паулина.

— Не ще го сторя, лельо. Докато съм на фронта, детето ще остане при родителите на Лин — искат да се грижат за нея и аз съм съгласен с тях — отвърна племенникът с тон, нетърпящ възражение, който лелята за пръв път чуваше от него.

— Да не си полудял! Не можем да оставим моята внучка в ръцете на Елайза Съмърс и онзи китаец! — възкликна Паулина.

— Защо да не може? Те са нейни баба и дядо.

— Нима искаш да израсне в Китайския квартал? Ние можем да й дадем образование, възможности, разкош, име в обществото. Те са неспособни да й предложат всичко това.

— Ще й дадат любов — възрази Северо.

— Аз също. Не забравяй, че си ми длъжник, племеннико. Ето случай да ми се отплатиш и да направиш нещо за това момиченце.

— Съжалявам, лельо, вече е решено. Аурора ще остане при родителите на майка си.

Паулина дел Валие изпадна в бяс за пореден път в своя живот. Не можеше да повярва, че племенникът, когото смяташе за свой безусловен съюзник, когото тя бе обикнала като син, може да я предаде по такъв подъл начин. Толкова дълго продължиха нейните крясъци, ругатни и напразни увещания, че накрая започна да се задушава и Уилямс се видя принуден да извика лекар, който да предпише съответстваща на размерите й доза успокоителни и да я приспи за известно, не съвсем кратко време. Като се събуди трийсет часа по-късно, племенникът й вече бе на борда на кораба, който го откарваше в Чили. Със съвместни усилия мъжът й и Уилямс успяха да я убедят да си избие от главата насилственото изтръгване на детето, което тя планираше да извърши, тъй като, колкото и подкупно да било правосъдието в Сан Франсиско, не съществувала правна основа за отнемането на бебе от родителите на майка му, още повече че този, който се водеше негов баща, писмено бе дал съгласието си. Посъветваха я да не пуска в действие и друго изтъркано средство — пари в замяна на детето, — защото това можело да се обърне срещу нея и да й нанесе силен челен удар. Единственият начин бил дипломацията, докато Северо дел Валие не се върнел и не постигнели споразумение, убеждаваха я те, ала тя не искаше да се вслуша в никакви доводи и след два дни отиде в салона за чай на Елайза Съмърс с предложение, което — уверена бе в това — другата баба нямаше как да отхвърли. Елайза я посрещна в траурно облекло заради загубата на дъщеря си, но озарена от утехата, че внучката й кротко спи до нея. При вида на сребърната люлка, в която синовете й бяха спали като невръстни деца, а сега бе разположена до прозореца на Елайза, Паулина замалко не подскочи, но мигом си спомни, че бе позволила на Уилямс да я даде на Северо, и прехапа устни, защото не бе дошла тук да се кара за някаква си люлка, колкото и скъпа да бе тя, а да преговаря за своята внучка. „Печели не този, който има право, а този, който добре умее да се пазари“, обичаше да казва тя. А в този случай, освен че беше права — за нея това бе очевидно — тя нямаше равна в изкуството на пазарлъка.