Исабель Альенде - Портрет в сепия

В дните, последвали битката, чилийските войски влязоха в Лима. Според официалните известия, публикувани в чилийските вестници, това се извършило в пълен ред; по спомените на жителите на Лима обаче ставало дума за истинска касапница, която се притурила към безчестията на самите перуански войници, които били побеснели от поражението и се чувствали предадени от своите командири. Част от цивилното население бе избягало, а заможните семейства потърсили сигурно убежище на корабите, закотвени на пристанището, в чуждестранните консулства и на един плаж, охраняван от чуждоземен флот, където дипломатическият корпус бе оборудвал палатки, за да посрещне бежанците под неутрален флаг. Онези, които бяха останали да бранят имуществото си, щели до края на дните си да си спомнят за адските издевателства на пияната и обезумяла от насилие войнишка сган. Ограбвали и опожарявали къщи, изнасилвали, пребивали и убивали тези, които им се изпречвали на пътя, включително жени, деца и старци. Накрая част от перуанските части хвърлили оръжието и се предали, а много войници се втурнали в безпорядък към планините. Два дни по-късно перуанският генерал Андрес Касерес напуснал окупирания град със счупен крак, подпомаган от съпругата си и няколко верни офицери, и потънал в потайните планински дебри. Бил се заклел, че докато още диша, щял да продължи да воюва.

В пристанището в Каляо перуанските капитани наредиха на екипажите да напуснат корабите и да ги взривят, потапяйки целия флот. Експлозиите събудиха Северо дел Валие и той се видя да лежи в един ъгъл, на отвратителния пясък в операционната, редом с други мъже, които като него наскоро бяха понесли мъчителната ампутация. Някой беше метнал отгоре му одеяло и поставил до главата му манерка с вода. Той протегна ръка, но трепереше така силно, че не успя да я отпуши и застина, стиснал я до гърдите си, стенещ, докато една млада сестра не се приближи, отвори манерката и му помогна да я доближи до пресъхналите си устни. Той изпи цялото съдържание на един дъх и сетне, по съвета на тази жена, която в продължение на месеци бе воювала рамо до рамо с мъжете и умееше да се грижи за болните като истински лекар, той напъха шепа тютюн в уста и жадно задъвка, за да облекчи следоперационните болки. „Да убиваш, е лесно, трудното е да оцелееш, братче. Отпуснеш ли се, смъртта ще те отнесе, без да усетиш“, го предупреди жената. „Страх ме е“, понечи да каже Северо и тя вероятно не чу брътвежа му, ала отгатна неговия ужас, защото свали едно сребърно медальонче от шията си и го постави в ръцете му. „Нека Света Богородица те закриля“, прошепна и като се наведе, бързо го целуна по устните и си тръгна. Северо остана да лежи със спомена за докосването на устните й, здраво стиснал медальона в длан. Трепереше, зъбите му тракаха и изгаряше в треска. Ту се унасяше, ту изпадаше в несвяст, а когато идваше в съзнание, болката го пронизваше. Няколко часа по-късно същата сестра с кестеняви плитки отново дойде и му подаде влажни кърпи, за да си избърше потта и засъхналата кръв; остави месингово канче с царевична каша, парче твърд хляб и чаша кафе от цикория — хладка, тъмна течност, които той така и не докосна, защото слабостта и гаденето му попречиха. Свря глава под одеялото, сломен от страданието и отчаянието и започна да стене и да плаче като дете, докато най-сетне не заспа отново. „Изгубил си много кръв, синко, ако не се храниш, ще умреш“, събуди го един капелан, който се отбиваше при всички, давайки утеха на ранените и последно причастие на умиращите. Тогава Северо дел Валие си спомни, че бе дошъл на фронта, за да умре. Това бе целта му, след като загуби Лин Съмърс, ала сега, когато смъртта кръжеше като лешояд над него и изчакваше случай, за да нанесе последния си удар, инстинктът за живот го разтърси. Желанието да се спаси беше по-силно от изгарящата болка, която го пронизваше от крака до последната клетка на тялото му, по-силно от мъката, несигурността и ужаса. Разбра, че съвсем не иска да се предаде на смъртта, а напротив — отчаяно желае да остане на този свят, да живее в каквото и да е състояние — куц, победен — само и само да продължи да живее. Като всеки войник знаеше, че само един на десет с ампутации превъзмогва загубата на кръв и гангрената и всичко беше въпрос на късмет. Реши, че той ще бъде един от оцелелите. Каза си, че неговата възхитителна братовчедка Нивеа заслужава здрав мъж, а не сакат, не искаше да го види превърнат в дрипа, не би понесъл състраданието й. Ала щом затвори очи, отново видя убитото момиче пред себе си, сетне съзря Нивеа, незасегната от жестокостите на войната и от всичко грозно в света, наведена над него със своето умно лице, черни очи и закачлива усмивка — тогава гордостта му се разтвори като сол във вода. Не му остана и капка съмнение, че с половин крак по-малко тя щеше да го обича толкова, колкото го бе обичала и преди. Сграбчи лъжицата със сгърчени пръсти, постара се да овладее треперенето, заповяда на устата си да се отвори и погълна една хапка от противната, вече изстинала и оплюта от мухи царевична каша.