Исабель Альенде - Портрет в сепия

Откакто жена му бе починала в Хонконг, Дао Циен се бе утешавал епизодично в припрените прегръдки на платени жени. Повече от шест години не бе любил с любов, но въпреки това не позволил на припряността да го надвие. Толкова пъти бе преброждал тялото на Елайза в мислите си и я познавал така добре, че му се сторило, че върви по меките й падини и леки възвишения като по карта. Тя смятала, че е опознала любовта в ръцете на първия си любовник, но близостта с Дао Циен разкрила размерите на нейното невежество. Страстта, която я бе разтърсила на шестнайсет години и заради която бе прекосила половината свят и неколкократно бе рискувала живота си, бе само един мираж, който сега й се струваше абсурден. Бе се влюбила в любовта, задоволявайки се с трохите, които й бе давал онзи мъж, желаещ по-скоро да си тръгне, отколкото да остане с нея. Бе го търсила цели четири години убедена, че младият идеалист, с когото се бе запознала в Чили, в Калифорния се бе превърнал в приказен бандит на име Хоакин Муриета. През това време Дао Циен я бе чакал с пословичното си спокойствие, сигурен, че рано или късно тя щяла да прекрачи прага, който ги разделяше. Той я бе придружил, когато бяха изложили на показ главата на Хоакин Муриета за развлечение на американците и за назидание на испаноезичните. Бил убеден, че Елайза няма да понесе гледката на онзи противен трофей, но тя застанала пред стъкленицата, в която киснела главата на предполагаемия престъпник, и я загледала невъзмутимо, сякаш това било пиле в сос, докато не се уверила напълно, че това не е мъжът, когото тя бе преследвала толкова години. Всъщност самоличността му нямала вече никакво значение, защото през дългото пътуване в търсене на една невъзможна любов Елайза бе спечелила нещо толкова ценно, колкото самата любов — свободата. „Вече съм свободна“, единствено промълвила тя при вида на главата. Дао Циен разбрал, че най-сетне тя се бе отърсила от предишния любовник, че й бе все едно дали той е жив, или бе загинал в търсене на злато в полите на Сиера Невада; с една дума, нямало повече да се мъчи да го открие и ако някой ден този мъж се появял, тя щяла да е способна да го види в истинското му измерение. Дао Циен я хванал за ръка и излезли от зловещата експозиция. Навън вдъхнали чист въздух и закрачили спокойни, готови да започнат нов етап в живота си.

Нощта, когато Елайза влязла в стаята на Дао Циен, била съвсем различна от тайните и забързани прегръдки с нейния първи любовник в Чили. В тази нощ тя открила някои от многобройните възможности за наслада и се гмурнала в дълбините на една любов, която щяла да остане единствена до края на живота й. С много търпение Дао Циен започнал да маха от нея наслоените страхове и безполезни спомени, галел я с неуморно постоянство, докато тя престанала да трепери и отворила очи, докато се отпуснала под умелите му пръсти, докато той я усетил да се извива, да се отваря, да се изпълва със светлина, чул я да стене, да го вика, да го умолява, видял я победена и влажна, готова да се отдаде и да го приеме с цялото си същество, докато и двамата загубили представа къде са, кои са, къде свършва той и къде започва тя. Дао Циен я отвел отвъд оргазма, в едно тайнствено измерение, където любовта и смъртта си приличат. Усетили, че душите им се изпълват, че желанията и споменът изчезват, че пропадат във всепоглъщаща ярка светлина. Прегърнали се в това необикновено пространство и се познали, защото може би се били срещали в предишни животи и щели да са заедно още много пъти в бъдещите си съществувания, предположил Дао Циен. Били вечните любовници — да се търсят и откриват всеки път било тяхната карма, казал развълнувано, но Елайза отвърнала през смях, че не ставало дума за нищо толкова велико като кармата, а чисто и просто за желание да се любят, че ако трябвало да бъде искрена, от няколко години умирала от желание да го направи с него и се надявала, че отсега нататък на Дао нямало да му липсва ентусиазъм, защото това щяло да се превърне в първостепенно занимание в живота й. Позабавлявали се в онази нощ и през голяма част от следващия ден, докато гладът и жаждата не ги принудили да излязат от стаята, олюлявайки се, опиянени и щастливи, без да пускат ръцете си от страх да не се събудят внезапно и да не открият, че са били в плен на някаква халюцинация.

Страстта, която ги свързвала от онази нощ и която те подхранвали извънредно грижливо, ги подкрепяла и закриляла в неизбежните трудни моменти от техния живот, с времето тази страст се бе настанила в тяхната нежност и смях; те престанали да изпробват двеста двайсет и двата начина за любов, защото три-четири им били достатъчни и вече не било нужно да си готвят взаимни изненади. Колкото повече се опознавали, толкова по-силно се привързвали един към друг. От тази първа любовна нощ спели с преплетени тела, дишайки един и същ въздух и сънувайки едни и същи сънища, но животът им не бил лесен — прекарали трийсет години в един свят, където нямало място за двойки като тяхната. С годините тази дребна белокожа жена и високият китаец станали обичайна гледка в Китайския квартал, ала никога не ги приели напълно. Те свикнали да не се докосват на публични места, да сядат отделно в театъра и да вървят по улицата на няколко крачки разстояние един от друг. В някои ресторанти и хотели не можели да влизат заедно и на път за Англия, тя — за да посети своята осиновителка Роуз Съмърс, а той — за да изнася лекции по иглотерапия в клиниката „Хобс“, не можели да пътуват в първа класа, нито да съжителстват в неговата каюта, въпреки че нощем тя тайно се промъквала при него. Оженили се дискретно според будисткия ритуал, но връзката им не била узаконена. Лъки и Лин бяха записани като незаконородени деца, припознати от бащата. Дао Циен успял да получи гражданство след дълги формалности и много подкупи и бил сред малцината, успели да заобиколят Акта за изключване на китайците — поредна дискриминационна разпоредба в Калифорния. Неговото възхищение и лоялност към втората му родина били безусловни, както самият той доказал по време на Гражданската война, когато прекосил континента, за да замине доброволец на фронта и да работи като фелдшер с американските лекари през всичките четири години на конфликта; при все това дълбоко в себе си се чувствал чужденец и желаел, макар че бил прекарал целия си живот в Америка, да бъде погребан в Хонконг.