Исабель Альенде - Портрет в сепия

С общи усилия успяха да го вдигнат, всеки постави една от ръцете на изпадналия в несвяст мъж около шията си и така го отнесоха, като разпънат на кръст, с отпусната глава, безжизнено тяло и крака, влачещи се по пръстения под. Изминаха отново дългия път обратно през тесните коридори и прекосиха една по една задушните стаи, докато накрая излязоха навън сред невероятната чистота на нощта, където поеха въздух с пълни гърди, жадни и замаяни. Нагласиха Матиас колкото можаха в колата и Уилямс ги закара в гарсониер , за чието съществуване Северо смяташе, че прислужникът на леля му не подозира. Още по-голяма бе изненадата му, когато Уилямс извади един ключ, отвори вратата на сградата и след това с помощта на втори отключи мансардата.

— Не за пръв път спасявате братовчед ми, нали, Уилямс?

— Да речем, че не е за последен — отговори икономът.

Положиха Матиас на леглото в ъгъла зад един японски параван и Северо се зае да го мокри с влажни кърпи и да го разтърсва, за да го смъкне от небесата, където витаеше в момента, а Уилямс тръгна да доведе семейния лекар, след като уточни, че би било неуместно да се уведомяват леля му и чичо му.

— Но братовчед ми може да умре! — възкликна все още разтреперан Северо.

— В такъв случай трябва да кажем на господарите — отстъпи Уилямс вежливо.

В продължение на пет дни Матиас, отровен до мозъка на костите си, се бореше в спазмите на агонията. Уилямс заведе болногледач, който да се грижи за него в мансардата, и уреди нещата така, че отсъствието на сина да не предизвика скандал в дома. Тази случка породи особена връзка между Северо и Уилямс, някакво мълчаливо съучастничество, което те никога не издаваха с думи или жестове. С друг, не така непроницаем човек като иконома, Северо би помислил, че го свързва известно приятелство, или поне симпатия, но около англичанина се издигаше непробиваема стена на въздържаност. Северо започна да го наблюдава. С прислугата, поверена на неговите заповеди, се държеше със същата студена и безупречна вежливост, с която се обръщаше към господарите си, и така успяваше да я държи в страх. Нищо не убягваше от зоркия му контрол: нито блясъкът на красиво изработените сребърни прибори, нито тайните на всеки член на семейството. Невъзможно бе да се изчисли възрастта му, нито да се определи неговият произход, изглеждаше застинал на четирийсет години и освен британския му акцент нищо не говореше за неговото минало. Сменяше белите си ръкавици по трийсет пъти на ден, черното му облекло винаги беше безупречно изгладено, белоснежната риза от най-доброкачествен холандски лен беше така добре колосана, че приличаше на фин картон, а обувките му блестяха като огледало. Смучеше ментови бонбони, за да бъде свеж дъхът му и си слагаше одеколон, но така дискретно, че единственият път, когато Северо долови уханието на мента и лавандула, бе, когато се докосна до него при вдигането на безпаметния Матиас пушалнята за опиум. Също тогава забеляза и твърдите му като дърво мускули под дрехата, изпънатите жили на врата, неговата сила и гъвкавост — неща, които съвсем не прилягаха на разорен английски лорд, за какъвто минаваше този господин, ако се съдеше по обноските му.

Единствената прилика между братовчедите Северо и Матиас се изразяваше в сходните черти на лицето и във влечението им към спорта и литературата, в останалите неща като че ли нямаха родствена връзка. Първият беше толкова благороден, целеустремен и остроумен, колкото циничен, нехаен и разпуснат беше вторият; ала независимо от противоположния нрав и разликата във възрастта, те се сприятелиха. Матиас със старание се залови да обучава Северо във фехтовка, но той не притежаваше елегантността и бързината, така необходими за това изкуство; опита се също да го въведе в насладите на Сан Франсиско, ала младият човек се оказа лош приятел на среднощните забави, тъй като заспиваше прав — по четиринайсет часа на ден се трудеше в адвокатската кантора, а през останалото време четеше или учеше. Обичаха да плуват голи в домашния басейн и да мерят силите си в турнири по борба. Въртяха се един около друг в очакване, готови за скок, и накрая се хвърляха в атака, подскачаха, хванати в здрава прегръдка, и се търкаляха, докато накрая единият успееше да победи другия и да го притисне до пода. Завършваха борбата облени в пот, запъхтени и разгорещени. Северо се отдръпваше рязко, смутен, сякаш борбата представляваше недопустима прегръдка. Разговаряха за книги и обсъждаха класиците. Матиас обичаше поезията и когато бяха сами, рецитираше стихове наизуст, а красотата им го изпълваше с такова вълнение, че сълзи се стичаха по страните му. В тези случаи Северо също изпитваше смущение, защото силната възбуда на неговия братовчед му се струваше своеобразна форма на забранена между мъже близост. Той следеше отблизо научните открития и експедиции, за които разказваше на Матиас в напразно усилие да го заинтересува, ала единствените новини, които успяваха да разклатят бронята от безразличие на братовчед му, бяха съобщенията за извършени престъпления. Матиас поддържаше странна връзка, почиваща на литри уиски, с Джейкъб Фриймънт — стар и безскрупулен журналист, в непрестанна нужда от пари, с когото го обединяваше злокобен интерес към престъпления. Фриймънт все още успяваше да публикува криминални репортажи във вестниците, макар че окончателно бе изгубил репутацията си преди много години, когато бе измислил историята за Хоакин Муриета, въображаем мексикански бандит от времето на треската за злато. Репортажите му бяха създали един митичен герой, който нажежил омразата на белокожото население срещу испаноезичните. За да усмирят духовете, властите обещали награда на капитан Хари Лъв, ако заловял Муриета. След като три месеца кръстосвал Калифорния по дирите му, капитанът се решил на една бърза акция: убил седем мексиканци от засада и се завърнал с една глава и една ръка. Никой не успял да идентифицира тези човешки останки, но подвигът на Лъв успокоил белокожите. Зловещите трофеи още седяха изложени в някакъв музей, при все че единодушно се ширеше схващането, че Хоакин Муриета бе една чудовищна измислица на пресата като цяло и на Джейкъб Фриймънт в частност. Този и други епизоди, в които лъжливото перо на журналиста изопачаваше действителността, му бе спечелило заслужена слава на измамник и му бе затворило вратите на редакциите. Благодарение на странната си връзка с криминалния репортер Фриймънт, Матиас успяваше да види убитите жертви, преди да ги отнесат от местопрестъплението и да присъства на аутопсиите в моргата — гледка, която в еднаква степен отблъскваше и възбуждаше неговата чувствителност. Излизаше пиян от ужас от тези потапяния в подземния свят на престъпността, отиваше веднага след това в турска баня, където с часове изтръгваше заедно с потта си миризмата на смърт, полепнала по кожата му, и сетне се затваряше в своята гарсониер и рисуваше ужасяващи картини на накълцани хора.