Исабель Альенде - Портрет в сепия

— Опитвам се да й спестя тревоги, господине.

— Какво предлагате да направим?

— Ако това не ви се струва прекалено, да се облечете, да вземете оръжието си и да ме придружите.

Уилямс беше събудил един от кочияшите, за да приготви кола, но желаеше да забули историята в мълчание, доколкото това бе възможно, и затова той сам пое юздите и уверено потегли по тъмните пусти улици към Китайския квартал, воден от инстинкта на конете, тъй като вятърът час по час гасеше фенерите на колата. Северо си помисли, че това със сигурност не беше първият път, в който мъжът караше по тези улици. Не след дълго оставиха колата и влязоха пеш в една къса и тясна уличка, водеща до тъмен двор, потънал в странна сладникава миризма подобна на печени орехи. Не се виждаше жив човек, чуваше се единствено вятърът и само от едни малки прозорчета на равнището на улицата се процеждаше светлина. Уилямс запали клечка кибрит, прочете още веднъж адреса на бележката и бутна, без да се церемони, една от вратите, през които се влизаше в двора. Стиснал оръжието в ръка, Северо го последва. Озоваха се в малка стая, която нямаше проветрение, но беше чиста и подредена, и където едва можеше да се диша от тежкия мирис на опиум. Около една маса в средата имаше дървени сепарета, долепени до стените и разположени едно над друго, подобно на койки в кораб; скамейките бяха покрити с рогозка, а парче издълбано дърво служеше за възглавница. Бяха заети от китайци, понякога по двама в едно сепаре, излегнати на една страна пред малки подноси с черна паста и горяща лампа. Нощта беше напреднала и повечето посетители вече бяха под въздействието на дрогата. Мъжете лежаха унесени, блуждаещи насън и само двама-трима все още имаха сили да намазват металната клечица с опиум, да я стоплят на лампата, да пълнят малкия отвор на лулата и да вдишват през бамбуковата тръбичка.

— Боже господи! — промърмори Северо, който бе чувал да говорят за това, но не го бе виждал с очите си.

— По-добро е от алкохола, ако ми позволите да отбележа — отвърна Уилямс. — Не вреди на другите, а само на този, който пуши. Вижте колко по-спокойно и по-чисто е това място от който и да било бар.

Стар китаец, облечен в свободна риза и широки памучни панталони, ги посрещна, накуцвайки. Зачервените му очи едва се различаваха, потънали в дълбоките бръчки на лицето, имаше клюмнал, посивял мустак, подобен на тънката плитка на гърба му; всичките му нокти, с изключение на палеца и на показалеца, бяха толкова дълги, че се подгъваха навътре като опашка на древно мекотело; устата му приличаше на черна дупка, а малкото останали зъби бяха оцветени от тютюна и опиума. Този допотопен старец се обърна към новодошлите на китайски и за голяма изненада на Северо английският иконом му отвърна с няколко излайвания на същия език. Последва дълга пауза, през която никой не помръдна. Китаецът не откъсваше поглед от Уилямс, сякаш го изучаваше, и накрая протегна ръка, в която другият постави няколко долара, които китаецът скъта до гърдите си под ризата, после взе една свещ и им направи знак да го последват. Минаха през втора, после през трета и четвърта зала и всички те си приличаха. Изминаха един криволичещ коридор, слязоха по къса стълба и се озоваха в друг коридор. Водачът им направи знак да почакат и изчезна за няколко минути, които им се сториха безкрайни. Облян в пот, Северо държеше пръста си на спусъка на заредения пистолет, застанал нащрек и не смееш да промълви дума. Най-сетне старецът се появи отново и ги поведе през един лабиринт, докато накрая стигнаха пред една затворена врата, която той загледа с абсурдна съсредоточеност, като човек, разучаващ вглъбено някаква карта. Щом Уилямс му подаде още няколко долара, той я отвори. Влязоха в една стая още по-малка от предишните, по-тъмна, потънала в повече дим и по-потискаща, защото се намираше под нивото на уличката и не се проветряваше, но която във всичко останало си приличаше напълно с предишните. На дървените кушетки имаше петима бели американци — четирима мъже и една жена в зряла възраст, но все още много привлекателна, с водопад от червеникави коси, разпилени по раменете й като скандална наметка. Съдейки по елегантното им облекло, бяха богаташи. Всички се намираха в състояние на щастливо вцепенение, с изключение на един от тях, който лежеше по гръб и едва дишаше, с разкъсана риза, с разперени ръце, с тебеширено лице и с подбелени очи. Това беше Матиас Родригес де Санта Крус.

— Хайде, господарю, помогнете ми — нареди Уилямс на Северо дел Валие.