Исабель Альенде - Портрет в сепия

— Някакъв художник не оставя Лин на мира. Настоява да позира за образа на Саломе — съобщи тя един ден на мъжа си.

— На кого? — попита Дао Циен, едва вдигайки поглед от Енциклопедията по медицина.

— Саломе, онази със седемте воала, Дао. Трябва да прочетеш Библията.

— Щом е от Библията, предполагам, че няма причина за безпокойство — промърмори разсеяно той.

— Имаш ли представа каква е била модата по времето на Йоан Кръстител? Ако не си отварям очите на четири, ще нарисуват дъщеря ми с разголена гръд!

— Отваряй си ги тогава — усмихна се Дао, като прегърна жена си през кръста и я постави да седне върху огромната книга, разтворена на коленете му, съветвайки я да не позволява на въображението й да се развихря и да я изпълва със страх.

— Ох, Дао! Какво ще правим с Лин?

— Нищо, Елайза, ще се омъжи и ще ни дари с внуци.

— Но тя е още дете!

— В Китай щеше вече да е прехвърлила възрастта за сгодяване.

— Живеем в Америка и тя няма да се омъжи за китаец — отсече Елайза.

— Защо? Не ти ли допадат китайците? — пошегува се джун и .

— Няма втори като теб, Дао, но смятам, че Лин ще се омъжи за белокож.

— Говори се, че американците не умеят да се любят.

— Може би ти би могъл да ги научиш — изчерви се Елайза, свряла нос във врата на мъжа си.

Лин позира за образа на Саломе с копринен корсаж в телесен цвят под воалите и под неуморния поглед на майка си. Елайза не успя обаче да се съпротивлява със същата твърдост, когато на дъщеря й предложиха огромната чест да стане модел за статуята на Републиката, която щеше да бъде издигната в средата на Площада на Обединението. Кампанията за събиране на средства бе продължила месеци и хората даряваха кой каквото може: учащите — по няколко сентавос, вдовиците — по няколко долара, а магнатите като Фелисиано Родригес де Санта Крус — тлъсти чекове. Всеки ден вестниците съобщаваха сумата, достигната предишния ден, докато най-сетне се събраха достатъчно средства, за да може паметникът да бъде поръчан на един прочут скулптор, доведен специално от Филаделфия за този амбициозен проект. Най-личните семейства в града се надпреварваха да устройват празненства и балове, за да дадат възможност на артиста да избере техните дъщери. Ясно бе, че моделът за статуята на Републиката ще се превърне в символ на Сан Франсиско и затова всички девойки се стремяха към това отличие. Човек с модерни възгледи и дръзки идеи, скулпторът прекара няколко седмици в търсене на подходящо момиче, но нито едно не го удовлетвори. За да изобразял възхода на американската нация, съставена от храбри преселници, дошли от четирите краища на света, той се нуждаел от девойка, в която се смесвали различни раси, обясни. Това хвърли в страх градските власти и тези, които финансираха проекта. Белите не можеха да приемат, че цветнокожите също са човешки същества и не искаха и да чуят за възможността някаква мулатка да се възправи над града, покачена на обелиска на Площада на Обединението, както си въобразяваше този човек. Калифорния се нареждаше в световния авангард станеше ли дума за изкуство, но да им налагат цветнокожа беше наистина прекалено. Скулпторът беше на път да се поддаде на натиска и да избере една млада американка, потомка на деди датчани, когато случайно се отби в сладкарницата на Елайза Съмърс с намерението да се утеши с един шоколадов еклер и съзря Лин. Пред него стоеше жената, която толкова дълго бе дирил за своята статуя — стройна, прекрасно изваяна, със съвършени пропорции, тя притежаваше не само достойната осанка на императрица и лице с класически профил, но и екзотичния оттенък, който той толкова търсеше. Тя излъчваше нещо повече от хармоничност, нещо несравнимо, някаква смесица от източно и западно, от чувственост и непорочност, от сила и крехкост, които напълно го покориха. Щом обаче съобщи на майката, че е избрал дъщеря й за модел, убеден, че оказва необикновена чест на това скромно семейство сладкари, се сблъска с твърда съпротива. На Елайза Съмърс й беше дошло до гуша да пилее времето си, охранявайки Лин в ателиетата на разни фотографи, чиято единствена работа бе да натискат с пръст едно копче. Мисълта, че ще трябва да я съпровожда и при това дребно човече, което възнамеряваше да изработи бронзова статуя, висока няколко метра, просто я съсипваше. Ала Лин бе толкова горда от перспективата да въплъти Републиката, че Елайза не събра смелост да откаже. Скулпторът употреби много усилия, за да убеди майката, че една къса туника е най-подходящото облекло за случая, тъй като Елайза така и не можеше да разбере връзката между американската република и одеждите на древните гърци и накрая се споразумяха Лин да позира с голи крака и ръце, но с покрита гръд.