Исабель Альенде - Портрет в сепия

Лин дори не забелязваше колко е загрижена майка й около опазване на нейната непорочност и живееше потопена в своя свят на романтични мечтания. Като се изключи вълнуващата й външност, тя по нищо не се различаваше от другите девойки; като всяка от тях преписваше стихове в тетрадки с розови корици и колекционираше порцеланови фигурки. Зад нейната отмала не се криеше изисканост, а мързел; нейната меланхолия не изразяваше загадъчност, а пустота. „Оставете я на мира, докато аз съм жив, нищо няма да липсва на Лин“, обещаваше Лъки, защото единствено той си даваше напълно сметка за глупостта на сестра си.

Той беше с няколко години по-голям от нея и живееше като истински китаец, с изключение на редките случаи, когато се налагаше да отиде по работа във връзка с правни дела или да се снима, той ходеше облечен в свободна блуза, широки панталони, стегнати с пояс на кръста, и платненки с дървени подметки, но неизменно с каубойска шапка. У него нямаше нищо от изтънчеността на баща му, изяществото на майка му, пито пък от красотата на сестра му. Беше нисък, късокрак, с четвъртита глава и зеленикав тен на кожата; при все това неустоимата му усмивка и заразителният му оптимизъм, породен от увереността, че е галеник на съдбата, го правеха привлекателен. Невъзможно бе нещо лошо да го сполети, мислеше той, щастието и късметът му бяха осигурени по рождение. Бе открил този дар на деветгодишна възраст, докато играеше фан-тан на улицата с другите момчета; в онзи ден се прибра вкъщи, оповестявайки, че занапред ще се зове Лъки вместо Ебанизер — и не отвръщаше на онези, които го наричаха другояче. Късметът го съпровождаше навсякъде, печелеше във всички възможни хазартни игри и въпреки че беше буен и дързък, никога не срещна проблеми с тонги , нито с официалните власти. Дори ирландските полицаи омекваха пред добродушната му природа и докато събратята му ги налагаха с тояги, той се измъкваше от затрудненията с помощта на някой виц или с някой от безбройните фокуси, които умееше да прави с жонгльорската сръчност на истински маг. Дао Циен не можеше да се примири с факта, че единственият му син е развейпрах и проклинаше звездата, която му спестяваше присъщите за обикновените смъртни усилия. Не щастие бленуваше той за него, а възвишеност. Натъжаваше се, докато гледаше как синът му си живее като волна птичка, защото с това поведение само съсипваше своята карма. Вярваше, че душата се въздига към небесата посредством съчувствие и страдание, като преодолява трудностите с достойнство и великодушие, но ако пътят на Лъки винаги бе лек, как щеше да израсне той духом? Страхуваше се, че в бъдеще ще се прероди в червей. Дао Циен желаеше първородният му син, на когото се падаше задължението да се грижи за него на старини и да почита паметта му след неговата смърт, да продължи благородната семейна лечителска традиция; мечтаеше дори синът му да стане първият дипломиран лекар с китайско-американски произход. Ала Лъки се ужасяваше при вида на зловонните отвари и на иглите за акупунктура; нищо не го отвращаваше повече от хорските болести и недоумяваше по какъв начин един възпален пикочен мехур или пламнало в циреи лице пораждаха сладостно вълнение у неговия баща. Докато навърши шестнайсет години и се втурна в света навън, Лъки трябваше да помага в кабинета, където баща му му набиваше в главата имената на различни церове и тяхното приложение; мъчеше се да го посвети в неясното изкуство на долавяне на разни видове пулс, на уравновесяване на енергиите и на определяне на настроенията — всички тези умения обаче влизаха през едното и излизаха през другото ухо на младежа, но поне не го измъчваха като научните писания по западна медицина, които баща му упорито изучаваше. Илюстрациите, където човешки тела без кожа излагаха мускули, вени и кости на показ, но в замяна на това носеха долни гащи, както и описаните с най-жестоки подробности хирургически операции, го изпълваха с ужас. Често намираше извинения, за да стои далеч от кабинета, но затова пък винаги бе на разположение, когато се налагаше да скрият някое от онези клети sing song girls , които баща му водеше вкъщи. Това тайно и опасно занимание му беше по сърце. Нямаше по-добър от него, щом ставаше дума да се измъкне поредното от тези издъхващи момичета под носа на тонгите нямаше по-сръчен от него, когато бе необходимо да изведат едва окопитилото се девойче от квартала и нямаше по-изобретателен от него, ако трябваше момичето да изчезне завинаги в безкрая на свободата. Той не вършеше всичко това, обладан от състрадание, както Дао Циен, а вдъхновен от желанието да си поиграе с опасността и да изпробва късмета си.