Чак Паланик - Невидими изчадия

Най-добрата ми приятелка Еви Котрел е модел. Еви казва, че красивите хора не бивало да ходят с красиви хора. Заедно те просто не привличат достатъчно внимание. Тя твърди, че когато двама красиви са заедно, стандартите за красота изцяло се променят. Чувствало се, разправя Еви. Когато и двамата сте красиви, никой от двамата не е красив. Заедно, като двойка, вие сте по-малко от сумата от отделните събираеми.

И не забелязват никого от вас — вече не.

И все пак навремето снимах една реклама — от онези дълги-предълги реклами, за които си мислиш, че всеки момент ще свършат, защото, в края на краищата, това е само реклама, но всъщност се точат по трийсет минути. Нас с Еви ни наеха за ходещи секс мебели — да се разхождаме цял следобед по тесни вечерни рокли и да примамваме телевизионната публика да купува машината за сандвичи „Мляс мляс“. Манъс идва, сяда сред публиката в студиото, а след снимките ми вика: „Да се разходим с лодка“, а аз отговарям: „Ами хайде!“.

И така, излязохме с лодката и аз си забравих слънчевите очила и затова Манъс ми купи нови на пристанището. Новите ми слънчеви очила са съвсем същите като тези на Манъс, марка „Вюарне“, само че моите са произведени в Корея, а не в Швейцария, и струват два долара.

Три мили навътре в морето аз се препъвам по палубата. Падам. Манъс ми хвърля въже и аз не успявам да го уловя. Манъс ми подхвърля бира — не улавям и бирата. Заболява ме глава — получавам такова главоболие, с каквото Господ те наказва в Стария завет. Онова, което не знам, е, че едното от стъклата на очилата ми е по-тъмно от другото, почти непрозрачно. Заради това стъкло съм сляпа с едното око и не мога да преценявам дълбочината.

Тогава не знам, че зрението ми е толкова прецакано. От слънцето е, казвам си, и затова не свалям очилата и продължавам да се препъвам, сляпа и измъчена.

Минете към второто посещение на Манъс в болницата. Той казва на снимките ми — двайсет на двайсет и шест по чаршаф, собственост на Мемориална болница „Ла Палома“, че трябва да се замисля как ще живея по-нататък. Трябва да започна да правя планове. Нали разбираш, казва той, да се запишеш на някакъв курс. Да завършиш образованието си.

Седи до леглото ми и държи снимките помежду ни, така че да не виждам нито тях, нито него. В бележника, с молива, моля писмено Манъс да ми ги покаже.

— Когато бях малък, гледахме доберманчета — разказва ми той иззад снимките. — А когато кученцата станат на шест месеца, им се режат ушите и опашките. Така е прието при тези кучета. Отиваш в мотел, където един човек обикаля от щат на щат и реже ушите и опашките на хиляди доберманчета, боксерчета и бултериерчета.

Пиша в бележника с молива:

— Защо ми разказваш това?

И го размахвам пред него.

— Разказвам ти го, защото онзи, който ти отрязва ушите, е човекът, когото ще мразиш цял живот — казва той. — Не бива да го прави ветеринарят, при когото ги водиш редовно — затова плащаш на непознат.

Манъс продължава да разглежда снимка след снимка и додава:

— Тъкмо затова не мога да ти ги покажа.

Някъде извън болницата, в мотелска стая, пълна с кървави кърпи, с кутия за инструменти, пълна с ножове и игли, или на път по магистралата към следващата си жертва, или коленичил над куче, упоено и рязано в мръсна вана, е мъжът, когото милиони кучета мразят.

Седнал до леглото ми, Манъс казва:

— Просто трябва да пратиш в архива манекенските си мечти.

Модният фотограф вътре в главата ми крясва:

Дай ми милост.

Светкавица.

Дай ми втори шанс.

Светкавица.

Така правех преди злополуката. Наречете ме голяма лъжкиня, но преди злополуката разправях на хората, че съм студентка. Кажеш ли им, че си модел, и те млъкват. Щом си модел, това означава, че те си общуват с по-низша форма на живот. Започват да говорят по бебешки. Изтъпяват. Но като им кажеш, че следваш, те са толкова впечатлени. Можеш да следваш каквото си искаш, без да се налага да знаеш нищичко. Само кажи „токсикология“ или „морска биокинеза“ и онзи, с когото говориш, сменя темата и започва да говори за себе си. Ако номерът не мине, спомени невралните синапси на гълъбите ембриони.

Навремето наистина учех в колеж. Събрах около хиляда и шестстотин кредита за диплома за личен треньор по фитнес. От родителите си чувам, че досега вече можеше да съм станала лекар.

Извинявай, мамо.

Извинявай, Господи.

Имаше време, когато двете с Еви обикаляхме денс клубовете и баровете и мъжете ни причакваха пред вратите на дамските тоалетни. Разправяха, че търсели момичета за телевизионна реклама. Мъжът си даваше визитката и ме питаше за коя агенция работя.