Чак Паланик - Невидими изчадия

Пиша:

Не ме разсмивай. Лицето ми — пиша, — лекарят казва, че раната ми продължава да плаче.

Все пак поне някой е забелязал. През цялото време бях спокойна. Бях олицетворение на спокойствието. Никога, нито веднъж не изпаднах в паника. Видях кръвта, сополите и зъбите си размазани по таблото в мига след злополуката, но истерията е невъзможна без публика. Да се паникьосваш самичък е все едно да се смееш сам в празна стая. Чувстваш се като истински глупак.

В мига, в който стана злополуката, знаех, че ще умра, ако не хвана следващото отклонение от автострадата, не завия на северозапад към Гауър, не измина дванайсет преки и не спра на паркинга на Мемориална болница „Ла Палома“. Паркирах. Взех ключовете и чантата си и тръгнах. Стъклените врати се плъзнаха встрани, преди да успея да видя отражението си в тях. Тълпата вътре — всички хора, чакащи със счупени крака и задушаващи се бебета, до един също се плъзнаха встрани, щом ме видяха.

После — морфинът венозно. Малките операционни ножички за маникюр режат роклята ми. Мъничките прашки в телесен цвят. Полицейските фотоси.

Детективът, онзи, който претърси колата ми за частици от кост, мъжът, видял всички онези хора с глави, отрязани от полуотворените прозорци на коли, един ден се връща и казва, че няма какво повече да се търси. Птици — чайки, може би и свраки. Влезли са в колата през счупения прозорец, докато е била паркирана пред болницата. Свраките са изяли всичко онова, което детективът нарича меки тъкани — доказателства. Костите сигурно са отнесли.

— Нали знаете, госпожице — казва ми той, — за да ги счупят в камъните. Заради костния мозък.

Пиша с молива в бележника:

Ха, ха, ха.

Минете към момента точно преди да ми свалят бинтовете, когато една жена — говорен терапевт, ми казва, че трябвало да коленича и да благодаря на Господ, дето ми е оставил езика — цял и невредим. Седим в мрачния й кабинет. Стоманеното бюро, което ни разделя, запълва половината от него, а терапевтката ме учи как вентрилоквистите карат куклите си да говорят. Нали разбирате, вентрилоквистът не може да ви позволи да видите как устата му мърда. Той не може да използва устните си, затова изговаря думите, като притиска езика към небцето си.

Вместо прозорец терапевтката има плакат с котенце, свряно сред спагети, а под него пише:

Наблягай на Положителното.

Тя казва: ако не можеш да възпроизведеш определен звук, без да използваш устните, замести го с подобен. Така казва тя. Например използвай звука „тъ“ вместо звука „фъ“. Контекстът, в който го използваш, ще позволи да те разберат.

— Добре е да поддържаш торма — казва терапевтката.

Поддържай торма тогава, пиша аз.

— Не — казва тя. — Повтори.

Гърлото постоянно ме боли и е пресъхнало, дори и след като цял ден съм пила милиони течности със сламка. Белезите, набръчкани и лъскави, обвиват невредимия ми език.

— Добре е да поддържаш торма — казва терапевтката.

— Гнггбр джс гфгвввджг стгм — казвам аз.

— Не, не така — казва терапевтката. — Не го правиш правилно.

— Сфлггрс енгг фсрржжс нгоррг? — питам аз.

— Не, и така не е правилно — казва тя.

Поглежда часовника си.

— Дгрри а гмждгга грр — казвам.

— Трябва много да се упражняваш, но имаш много време — казва тя. — А сега пак.

— Джрогиер фи фкгоеур мфомейнф фсфд — казвам аз.

— Браво! Чудесно! — възкликва тя. — Видя ли колко е лесно?

Пиша в бележника с молива:

Я заеби.

Минете към деня, в който разрязаха бинтовете.

Не знаеш какво да очакваш, но всичките лекари, сестри, стажанти и санитари, портиери и готвачки в болницата се изредиха да надникнат през вратата. Ако ги изловиш, излайваха „Честито!“, а ъгълчетата на устите им, разтворени в замръзнала блудкава усмивка, трепереха. Пульовци. Така ги наричам. А аз отново и отново и отново вдигах все същата картонена табела, която им казваше:

Благодаря.

А после избягах. Стана, след като пристигна новата ми лятна рокля от памучен креп от „Еспри“. Сестра Катрин цяла сутрин се въртя около мен с маша за къдрене, докато косата ми не се превърна в купища букли — същинска сметанова глазура, огромна фризура, отвличаща вниманието от лицето. После Еви донесе гримове и гримира очите ми. Сложих си пикантната нова рокля и направо изгарях от нетърпение да започна да се потя. Цяло лято не бях виждала огледало, или пък ако бях виждала, така и не бях разбрала, че това в него съм аз. Не бях виждала още полицейските снимки. Когато Еви и сестра Катрин приключиха, казах: