Чак Паланик - Невидими изчадия

— Йаа ихгхм иссхясс нгхокка.

— Моля? — казва Еви.

— Но ти току-що обядва — казва сестра Катрин.

Ясно, никой не ме разбира.

— Егггхте ссмн дмгдингна — казвам.

И Еви ми отговаря:

— Да, твоите обувки са, но нищо няма да им стане.

А сестра Катрин:

— Не, още нямаш поща, но можем да пишем на затворниците, след като подремнеш, мила.

Тръгнаха си. И. Аз излязох — сама. И. Колко ли страшно може да е лицето ми?

А понякога, когато си осакатен, това работи в твоя полза. Всички онези хора с пиърсинг, татуировки, клейма и нарочно направени белези… Искам да кажа: вниманието си е внимание.

Когато излизам за първи път, ме обзема чувството, че съм пропуснала нещо. Просто цяло едно лято изведнъж беше изчезнало. Всички онези партита покрай басейни, излежаване на носа на покрити с метални люспи моторници. Ловене на слънце. Намиране на мъже с кабриолети. Сякаш всички пикници, мачове по софтбол и концерти някак си са се смалили до няколко снимки, които Еви ще прояви чак към Деня на благодарността.

Навън светът е самото пъстроцветие след бялото с бяло в болницата. Минава под дъгата. Вървя към супермаркета и пазаруването ми се струва игра, на която не съм играла от съвсем мъничка. Тук са всичките ми любими маркови продукти, всички онези цветове — френска горчица, „Райсарони“, „Топ Реймън“, всичко се опитва да привлече вниманието ти.

Всички тези цветове. Стандартите за красота напълно се променят и нищичко не изпъква на общия фон.

Сборът е по-малък от отделните събираеми.

Всички тези цветове, всичките на едно място.

Освен марковия продукт „дъга“ няма нищо друго за гледане. Погледна ли хората, виждам само тилове. Дори и да се обърна супербързо, мяркам само нечие извръщащо се ухо. И хората призовават Господ.

— О, Господи — казват те. — Видя ли?

И още:

— Това маска ли беше? Исусе Христе, рано е още за Вси Светии.

Всеки много съсредоточено чете етикетите на френската горчица и райсароните.

И аз вземам една пуйка.

Не зная защо. Нямам пари, но вземам пуйката. Разравям огромните замразени пуйки — тези огромни буци лед с телесен цвят в хладилната витрина. Ровя, докато не намирам най-едрата пуйка и я гушвам като бебе, както е увита в жълтата пластмасова мрежичка.

Тичам към входа на магазина, притичвам през касите и никой не ме спира. Дори не ме гледат. Всички са забили нос в таблоидите, сякаш там има скрито злато.

— Гзвннетг гзг тзннгозннгтг — казвам. — Аггг нгткгаддннг кнгз кнггйка.

Никой не ме поглежда.

— Гннг нгйя нгтканнг — казвам с най-добрия си вентрилоквистки глас.

Никой не казва и думица. Може би само служителите говорят. Имате ли два документа за самоличност? — питат те пишещите чекове хора.

— Фгджрн ийфнв сйвв — казвам. — Гсайддай снай-уггй съссакнк!

И тогава, точно тогава едно момченце се обажда:

— Вижте!

Всички, негледащи и неговорещи, спират да дишат.

Момченцето казва:

— Виж, мамо, виж там! Това страшилище краде храна!

Всички се свиват неловко. Главите им потъват в раменете, все едно са нарамили патерици. Четат заглавията на таблоидите по-усърдно от всякога.

Момиче чудовище краде празнична птица

И ето ме там, пържа се в роклята си от копринен креп, гушнала десеткилограмова пуйка. Пуйката се поти, роклята ми е почти прозрачна. Зърната ми стърчат, твърди като камъни, и опират в опакования в жълта мрежичка лед в прегръдките ми. Аз, под сметанената си глазурена фризура. Никой не ме гледа така, сякаш съм спечелила нещо много голямо.

Една ръка замахва, удря шамар на момченцето и момченцето се разцивря.

Момченцето циври така, както се плаче, когато не си направил нищо лошо, но пак са те наказали. Слънцето навън залязва. Вътре нищичко не помръдва, освен тънкото гласче, което пищи ли, пищи: Защо ме удари? Нищичко не съм направил. Защо ме удари? Какво съм направил?

Взех пуйката и се върнах почти на бегом в Мемориална болница „Ла Палома“. Почти се беше стъмнило.

И през цялото време, докато прегръщам пуйката, си повтарям: пуйки. Чайки. Свраки.

Птици.

Птиците изкълваха лицето ми.

Влизам в болницата и по коридора насреща ми се задава сестра Катрин, помъкнала един мъж заедно със системата — мъж, целият увит в марля и окичен с тръбички и найлонови торбички, пълни с вливащи се и изливащи се от него жълти и червени течности.

Птиците изкълваха лицето ми.

Сестра Катрин се приближава все повече и повече и крещи:

— Ехооо! Тук има един много специален човек — много ще се радваш да се запознаеш с него!